Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Аз харесвам семейството ти — каза. — Клий и Скай. — Усмихна се. — Майка ти…

— Тя се отнася много добре към престоя ти в моя дом — засмя се Каролайн. — Но мисля, че е така, защото знае, че няма да е за дълго.

— Няма ли? — попита той.

— Това въпрос ли е?

— Мисля, че не. Лошото е, че трябва да ръководиш хотела си, иначе щях да направя всичко възможно да те убедя да дойдеш с мен в Гърция. Ти и без това много обичаш да пътуваш.

Каролайн вдигна очи към него. Изражението на лицето му беше сериозно.

— Не ме изкушавай — тихо рече тя.

Освободи се от прегръдката му, взе двете чаши от земята и тръгна към къщата. Той я чуваше как се движи из кухнята. Седеше неподвижно и си мислеше какво ли щеше да бъде, ако живееше тук. Да не планира следващи операции за търсене на съкровища.

Старото куче го наблюдаваше съсредоточено. Джо посегна към него и го потупа по главата. Хомър доверчиво се отпусна. Приемаше го за приятел. Между двамата имаше нещо общо — обичаха Каролайн.

— Да отидем ли при нея? — попита го Джо. Хомър се изправи и тръгна към кухнята.

Джо се спря зад гърба на Каролайн. Тя стоеше пред мивката и миеше чашите. Личеше, че е разстроена. Беше я наранил.

— Каролайн — промълви той. — Съжалявам.

Тя не помръдна. Стоеше, а водата обливаше отпуснатите й в мивката ръце. Джо сложи ръка на рамото й и я извърна с лице към себе си. Страните й бяха мокри от сълзи, очите й — зачервени.

— Няма за какво да се извиняваш — рече тя. — Просто ми е малко тъжно, това е. Не мога ли да съм тъжна?

— Можеш — отвърна Джо. Той също страдаше.

Хомър вдигна муцуна към Каролайн, усетил настроението й. Погали се в нея, сякаш разбираше, че приятелката му има нужда от утеха и съчувствие. Тя посегна към него да го потупа, после опря глава в неговата. Джо не откъсваше поглед от младата жена и кучето — между тях съществуваше дълбока връзка. Хомър беше много стар — отдавна беше прехвърлил възрастта, на която кучетата обикновено умираха, и на Джо му стана мъчно, като си помисли, че скоро безмълвният приятел на Каролайн ще напусне този свят.

— От самото му раждане ли го имаш? — попита я той.

Тя не промени позата си. Хомър обичливо побутна главата й със своята. Каролайн се изправи, избърса сълзите си и отговори.

— Не съвсем. Взехме го, когато беше на около година.

— Сигурно е бил красив като по-млад — замислено отбеляза Джо. — Защо предишният му собственик е решил да се раздели с него?

— Предишният му собственик умря.

— О, не! — Той потупа Хомър по гърба. Гръбнакът му изпъкваше изпод излинялата червеникава козина.

Каролайн посегна към един предмет на масата. Беше болничният номер на Скай. Сестра й беше оставила металното номерче върху кухненската маса, преди да се оттегли в стаята за гости.