Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
— Уакс? — обади се Уейн.
— Телсин е там — прошепна Уакс. — Държат я затворена в онази стая.
Откри, че вече се изправя и протяга ръка към една от стъклениците си с метал.
— Хей, хей, по-полека — стисна го за ръката Уейн. — Нищо против нямам безогледното нахлуване на вражеска територия и прочее, но не смяташ ли, че би било по-добре да го обсъдим? Преди да прибегнем до стратегията „Просто изпозастреляй всичко живо“.
— Тя е тук, Уейн — каза Уакс. — Затова дойдох.
Усещаше как сякаш цялото му тяло е изстинало.
— Тя трябва да знае повече за чичо ми. Тя е ключът. Отивам да я взема.
— Хубаво, хубаво — съгласи се Уейн. — Но, Уакс, не те ли безпокои леко фактът, че тъкмо аз се проявявам като глас на разума в тази ситуация?
Уакс сведе поглед към приятеля си.
— Май би трябвало.
— И още как. Виж, имам идея.
— Колко лоша идея?
— В сравнение с това да разгориш метал, да нахлуеш с размахан пистолет и неминуемо да привлечеш вниманието на всички войници, да не говорим за главорезите на Котерията? Значително по-добра идея, бих казал.
— Обясни ми.
— Ами, видиш ли — започна Уейн, като залепи дъвката си за една от опорите на дървената пътека, — от оня тип, дето лежи в безсъзнание там, можем да си вземем една много хубава инженерска униформа, а пък от онова парти преди половин година насам положих доста усилия да се упражнявам да говоря на умнишки…
19.
Мараси чакаше на кораба, като си налагаше — с немалко усилия — да запази спокойствие. Как го правеше Уаксилий? Двамата с Уейн бяха толкова хладнокръвни, сякаш биха могли да подремнат посред престрелка.
Е, тя все пак успя да издържи на напрежението, и беше възнаградена. През дупката в корпуса на кораба можеше да види стената на склада, където се намираха многото стаи. Айрич скоро се показа от една от тях и повика неколцина пазачи.
— Какво каза? — попита Мараси.
— Каза им: „Пратете го на господин Костюма“ — предаде МеЛаан. — Смяташ ли, че наистина е скрил устройството на същото място, където е и клинът.
— На това се надявам.
— Ще тръгваме ли?
Мараси кимна и се приготви за поредното обтягащо нервите начинание. МеЛаан поведе надолу по дъските и излезе на открито. Мараси я последва, вдигнала високо глава, както ѝ беше заръчала МеЛаан. „Давай си вид, че си на място“, беше обяснила кандрата. „Първото правило на добрата дегизировка е да изглеждаш на място.“
Чувстваше се толкова открита и уязвима, сякаш танцуваше гола в центъра на Елъндел. Стигнаха до подножието на дъските, като се промъкваха болезнено бавно, и прекосиха склада, за да идат до вратата. Не вървеше ли прекалено сковано? Не можеше да погледне през рамо и да провери дали ги гледат — МеЛаан я беше предупредила за това. Но един бърз поглед нямаше да навреди, нали?…
„Не поддавай.“ МеЛаан се опита да отвори вратата, и, за щастие, тя се оказа отключена. Двете влязоха в празния коридор вътре и Мараси затвори вратата. Не последваха викове или сигнали за тревога. Беше сигурна, че един от дърводелците им беше хвърлил поглед, но никой не беше обелил дума.
— Добра работа — каза МеЛаан.
— Имам чувството, че ще повърна.
— Трябва да е семейна черта — каза МеЛаан, докато вървеше напред по коридора.
Имаше голи, дървени стени и миришеше на стърготини. От тавана висеше една-единствена електрическа лампа. МеЛаан спря пред обикновената врата в дъното, заслуша се внимателно и опита бравата. Тази вече беше затворена.
— Можеш ли да я отвориш? — попита Мараси. — Като миналия път?
— Разбира се — отвърна МеЛаан и клекна пред бравата. — Никакъв проблем. Но първо искам да опитам нещо по-скучно.
Тя наклони длан, а от кожата на предмишницата ѝ поникна набор от шперцове. Тя ги издърпа и се залови с ключалката.
— Хубаво е да си имаш такова нещо под ръка — отбеляза Мараси.
— Игра на думи ли се опитваш да направиш?
— Зависи — отвърна Мараси, като погледна през рамо.
Коридорът още беше празен. „Глупаво момиче.“
— Колко пъти си я чувала вече? — попита.
МеЛаан се усмихна, без да се разсейва от шперцовете.
— Жива съм от вече близо седемстотин години, хлапе. Трудно ще ти хрумнат шеги, които да не съм чувала вече.
— Наистина трябва да ти направя по-подробно интервю някой път.
МеЛаан вдигна вежда към нея.
— Вие, кандрите, разполагате с единствена по рода си перспектива към човешкото общество — обясни тихо Мараси. — Виждали сте как една тенденция се сменя с друга, ставали сте свидетели на мащабни събития.