Виелица на сенките [bg]

У-у-у-у-у-у-у-о-о-о-о-о-о-р-а-а-а!

От зова на Рога подът трепереше, но сега аз вече не бързах. Нищо няма да му се случи, ще почака, докато си почина. Двадесет ярда по коридора и отново звездното небе разпери одеялото си над моята глава. Перлен мост, висящ между звездните светлинки. Преминах по него и се озовах пред гроба на Грок. Представляваше прекрасно аметистово съоръжение. Нещо средно между лятна беседка и малък некропол. Четири тънки изящни колони поддържаха купол в нежносив цвят. Под купола имаше надгробна плоча, на която бяха издълбани думите „На Грок, великият воин, от благодарната страна“.

— Стигнах — прошепнах, все още не вярвайки, че съм достигнал целта на пътуването си.

Стоях на гроба на Грок — известният пълководец от миналото и брат на Неназовимия. Никакъв свещен трепет или нещо подобно. Великият командир, легендата, спасил страната от орките по време на Пролетната война. И какво от това? Ето аз също почти ще спася страната, а и съдейки по малкото останали сведения, Грок не е бил чак толкова голям герой, щом върви в комплект с Неназовимия.

Върху гроба на видно място лежеше моята цел — Рогът на дъгата. Изобщо не се беше променил, откакто го бях видял за пръв път в моя сън в Закритата територия. Голям усукан рог, хвърлящ бронзови отблясъци, инкрустиран със седеф и синкава оргска кост. Красива, изкусно направена вещ. Истински боен рог, който не би се срамувал да притежава дори крал.

— Ще ми позволиш ли? — в гласа на Валдер се прокраднаха умоляващи нотки.

— Действай — казах аз и се отворих, предоставяйки му пълна свобода.

Сега вече видях съвсем различен Рог. Около него сияеше пъстър ореол, който едва-едва примигваше от изтичащата сила. Силата, която държеше Неназовимия в Безлюдните земи. Силата, която удържаше Падналите в дълбините на Храд Спайн и не им позволяваше да се върнат в Сиала. Силата, създадена от огрите. Силата, която беше погубила тази раса и беше спасила другите. Тя изтичаше, изчезваше — като вода, просмукваща се през пясък. Времето на магията, изпълнила Рога, беше на привършване.

— Ти можеш ли да върнеш отново магията в него? — обърнах се аз към архимага, без да откъсвам поглед от Рога.

— Не, за това ще трябва силата на целия Съвет. Съжалявам.

— Нищо — казах му, макар тайно да питаех някаква неясна надежда, че Валдер ще успее да се справи и няма да има нужда да мъкна такава опасна играчка със себе си. — Рогът е тук. Сега ще успееш ли да си тръгнеш от мен?

— Не… Той е твърде слаб. Може би по-късно, когато го напълнят със сила. Извинявай.

— Не се извинявай. Твоята компания започва да ми харесва. Така е много по-добре, отколкото да си говоря сам.