Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Не се цупи - каза й малолетната мъчителка едва ли не обидено. - Ей сега всичко ще свърши, клъцвам ти гръклянчето и... - Вълшебницата извади от алена кожена чанта жертвен обсиданов кинжал. - Няма да страдаш изобщо. Приятно ми беше да се запозна...

Ахата не разбра веднага кое прекъсна словата на магьосницата. Беше затворила очи, усещаше, че се изпотява. Би крещяла като звяр в капан, ако владееше гърлото си...

„Мамо, идвам при теб"- успя да си помисли... и чак тогава осъзна, че нечий непознат възрастен мъжки глас меко произнася съвсем наблизо:

- Силвия, прекаляваш с игрите.

Гларб за малко да изтърве подготвената за клане Дану.

Обърна я и я постави на крака. Ахата се свлече на пода. Четиримата аколити * се разтрепериха като врабци пред котарак, защото от стената -както бе прието сред тези безумни вълшебници - излезе още един маг. Беше беловлас и прегърбен, червеното му наметало бе станало кафяво, сплъстена брада висеше пред гърдите. Старецът закуцука напред, влачейки нозе в тежки, безформени чизми. Ахата забеляза, че въпреки дрипите неговата верига с гербов медальон не бе като на другите - първо бе много по-фино изработена, а второ - всяко звено гореше като живо въгленче. Самият герб сякаш не бе изработен от ковкия и необикновен камък-метал, а от истински огън, който дори тихичко пращеше, все едно бе малка камина.

*Аколит - от гръцки през средновековния латински: последовател, сподвижник. - Б. пр.

Очевидно довтасалият бе един от Върховните магове на Арк, чиято сила не отстъпваше на никой Архимаг от цялата Небесна дъга.

Ахата си даде сметка, че пред нея стои една жива легенда - малко одъртяла, но достатъчно бодра. Никой непосветен не бе виждал Архимаговете и не знаеше почти нищо за тях. Бродеха само неопределени смътни слухове, които навярно самите ордени на Седмоцветието разпространяваха. Говореха се разни истории - една от друга по-страшни. Шепнеше се от ухо на ухо, крадешком и с оглеждане, че за да постигне такава сила и власт един маг трябва да мине през нечувани и неописуеми злодейства - всичко, което може да измисли възпаленият от поквара мозък на двуног хуманус, че и отгоре! Майките Дану плашеха непослушните си деца с Върховните магове на Дъгата. Бе много действен възпитателен метод - винаги даваше резултати. Хлапачката-магьосница Силвия обаче никак не смути.

- Стига бе, дядооо! - обидено изсумтя тя. - Всичко развали! Държиш ме като в манастир, никакви развлечения... Аз така се зарадвах. Тъкмо си мислех, че ей сегинка ще науча нещо самичка, пък ти! А онзи, чудовищенцето на Пороя - толкова е забавен...

- Той едва не те погълна и изпи - хладно забеляза старецът. - Малко му оставаше да те докопа.

- Дядо! Аз всичко пресметнах! Не съм глупава! Поначало си знаех, че няма да го удържа...

- И въпреки това се набута в сферата на силата му, а? -подкачи я магът.

- Набутах се - призна простодушно глезената внучка. - Ама много ми беше интересно какво ще стане! И този Имелсторн - направо потресаваща история! Злокобни пророчества, мрачни тайни... - Силвия взе съвсем да се лигави, заговори с престорен задгробен гласец. - Двамата Братя ще получат свобода и светът ще падне в нозете на онзи, който ги притежава...