За честта на крадеца [bg]

Тя се облегна и метна крак върху крак. Хубави крака.

— Аз те спипах натясно, за разлика от тях.

— Заплахи — отвърнах. — Колко находчиво. Нека ти обясня нещо. Нико ми вдигна мерника, Келс се опита да ме убеди, Бял пояс ме наби здравата, намерих мъртва убийца, увиснала във въздуха насред спалнята ми, и се опълчих на Сянката лице в лице — всичко това само през последните три дни А споменавам само по-интересните моменти. Сигурно вече разбираш защо не ми пука особено за твоите заплахи. Ако искаш дневникът на Йоклаудия да попадне в твоите ръце, трябва да ми посочиш по-добра причина от „ще ти пусна кръв“. Пускат ми кръв, откакто започна тази щуротия, и това вече не ме плаши кой знае колко. Така че предложи ми нещо по-добро от кръвта или си затвори устата.

Стаята притихна. Чувах някакви слаби шумове из къщата, храмова камбана в далечината, чух и пристъпването на Железния зад гърба ми. От това вече ме побиха тръпки.

Саможивата не мърдаше. Само ме гледаше. Но сега в очите й тлееше огън.

— Остави ни сами — заповяда тя на Железния и гласът й ме стресна.

След миг мълчание Железния се обърна и излезе. Стъпките му бяха твърде тихи за мъж с неговия ръст и тегло.

— Никога не се доверявай на наемник — каза Саможивата, когато той затвори вратата отвън.

— Дори на деган ли?

— Особено на деган. Хора, които залагат живота си срещу обещания, ме притесняват. А хора, които могат да поискат изпълнението на тези обещания, когато на тях им е изгодно, ме притесняват още повече.

— И все пак ти си се обвързала с деган.

— Някои неща ме тревожат още по-силно от това.

Нямаше как да не я разбера, което обаче не се отнасяше за моята уговорка с Бронзовия Деган. Вече видях на какво е готов след Клетвата и още се чувствах слисан. Тревожех се за друго — дали е жив, дали Сянката е мъртъв, дали сестра ми е застрашена. Не се притеснявах, че съм длъжник на Бронзовия, по-скоро ми олекваше от мисълта, че той е някъде из града и е загрижен за мен.

Саможивата посочи другото кресло.

— Сядай. — Седнах и тя продължи: — Кажи ми какво знаеш за Десетте пътя.

— Помийна яма.

— И?

— Обграден е от имперска войска.

— Друго?

— А вътре продължава войната между сродници, която започна ти.

Тя дори не мигна.

— Вярно. И защо я започнах?

— Ти ми кажи.

В сравнение с усмивката й дори бръснач би изглеждал тъп.

— Не става така. Първо ти казваш какво знаеш, после аз запълвам пролуките.

— За да премълчиш каквото не искаш да науча ли? Ако искаш да чуеш какво съм научил, трябва и аз да чуя какво знаеш ти. Всичко.

Саможивата се понамести в креслото и събра ръце пред лицето си. Чух тихо почукване и не проумях веднага, че е от нокът по зъбите й.

— Разбрахме се — каза тя накрая. — И все пак ти започваш пръв. Трябва да чуя с какво съм се захванала в Десетте пътя според Нико, Келс и Сянката. А те знаят за мен преди всичко от тебе. Трябва да изслушам твоята версия, преди да си я нагодил според фактите, които ще научиш от мен.