Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Скъпи? — шепне тя, приближавайки се към него.
— Скъпи, можеш ли да ми кажеш нещо? Можеш ли да ме погледнеш?
Скот мълчи и не я поглежда, ала когато тя допира ледените си пръсти до врата му, усеща, че кожата му е топла, и напипва пулса му в голямата вена или артерия. Има и още нещо. Скот сякаш се опитва да се доближи до нея. На дневна светлина, дори денят да е студен и ветровит (изведнъж й хрумва, че повечето сцени в „Последната прожекция“ сякаш са заснети именно през такива дни), тя със сигурност нямаше да го забележи, но не и сега. Сега вече знае — Скот се нуждае от помощ, както се нуждаеше от помощ през онзи ден в Нешвил, когато безумецът го простреля. Тогава лежеше на горещия асфалт, треперейки неудържимо, и я молеше за лед.
— Как да ти помогна? — пита тя. — Как мога да ти помогна сега?
Отговаря й Дарла, тийнейджърката Дарла, за която Доброто мамче беше казало: „Цялата е само цици и злоба“ с нетипична за нея вулгарност. Явно Дарла някак си бе успяла да я изкара извън кожата й.
„Няма да му помогнеш, така че защо искаш помощ?“ — пита я младата Дарла и гласът й е толкова реален, че Лизи усеща аромата на пудра „Коти“, която сестра й имаше разрешение да използва (заради пъпките си), и чува пукването на дъвката й. Ала това не е всичко. Тя е ходила до езерото на думите и явно е хвърлила мрежата си във водите му, защото се е върнала с добър улов.
— Разхлопала му се е дъската, Лизи, избили са му чивиите, гарга му е изпила акъла, луд е за връзване и единственото, с което можеш да му помогнеш, е да извикаш хората с белите престилки веднага щом телефонът ти проработи. — Лизи чува смеха на Дарла — no-скоро кикот, изпълнен с абсолютното тийнейджърско презрение — дълбоко в съзнанието си, докато гледа мъжа си, седящ на люлеещия се стол с взор, зареян в пространството. — Да му помогнеш! — изсумтява Дарла. — Да му ПОМОГНЕШ? Слез на земята, миличка.
Ала въпреки всичко Лизи си мисли, че може да помогне на Скот. Мисли си, че има начин.
Бедата е в това, че такава помощ навярно е опасна и няма никаква гаранция, че ще доведе до желания резултат. Лизи е достатъчно честна пред себе си, за да признае, че сама е създала някои от проблемите. Избутвала е определени спомени (като удивителното им излизане изпод купола на Вкуснотийското дърво) и жестоки истини (като истината за Пол, изключителния брат) зад пурпурната завеса в съзнанието си. Там се чуват някакви звуци
(пъхтенето, мили Боже, отвратителното грухтене)
и се мяркат някакви картини.
(кръстовете гробището кръстовете на кървава светлина)
Понякога се пита дали всеки има подобни завеси в съзнанието си, зад които се намира зоната „Не мисли за това“. Може би е така. Страшно удобно е — спасява те от много безсънни нощи. Тук има всякакви спомени — такива, онакива и даже дет’ не бива. Те образуват истински лабиринт. „О-о-о, ма-а-алка Ли-и-изи, ка-а-ак ма забавляа-аваш… mein gott“ … И какво биха казали децата?
— Не отивай там — мърмори Лизи, но си мисли, че ще направи точно това. Мисли си, че ако има някаква възможност да спаси Скот, да го върне обратно, просто е длъжна да отиде там… където и да е това там.
О, но то е съвсем наблизо!
И тъкмо това е най-страшното.
— Ти знаеш, нали? — прошепва и заплаква, но въпросът й не е адресиран към Скот; Скот е отишъл там, където отиват откачалковците. Някога, много отдавна, под Вкуснотийското дърво, където седяха, защитени от обкръжаващия ги свят благодарение на странния октомврийски сняг, съпругът й характеризира творчеството си като вид безумие. Тя възрази — тя, практичната Лизи, за която всичко е винаги постарому — и тогава той й каза: „Въобразяваш си, че разбираш, ала не проумяваш какво е да отидеш там. Това е хубаво и се надявам, моя малка Лизи, да имаш късмет и нещата да си останат такива и занапред.“
Ала сега, докато вятърът, дошъл чак от Йелоунайф, надава зловещия си вой и небето прелива от безумни багри, тя осъзнава, че късметът й я е изоставил.
7.
Докато лежеше по гръб в кабинета на мъртвия си съпруг, притиснала окървавената „красота“ към гърдите си, Лизи каза:
— Седнах до него и измъкнах ръката му изпод одеялото, за да я подържа. — Тя преглътна шумно и в гърлото й нещо изщрака. Искаше да пийне още малко вода, но не знаеше дали ще може да се изправи. — Ръката му беше топла, а подът…
8.
Подът е студен и това се усеща дори през памучната й нощница, панталона от трико и копринените й бикини. Тази стая, както и всички помещения на горния етаж, е с подово отопление и ако тя протегне длан, теоретично би трябвало да почувства топлината. Теоретично, защото котелът в сутерена работи без прекъсване и изпраща горещия въздух нагоре, после постъпва в стаята през тръбите, издига се на петнайсетина сантиметра над пода и пуф! — изчезва. Като спираловидните ивици на стълбовете пред бръснарниците. Като издигащ се цигарен дим. Като съпрузите… понякога.