Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Спомням си — прошепна на разума разумът й, докато плетеният жълт квадрат върху гърдите й почервеняваше. Но за да си спомни Скот на люлеещия се стол, означаваше да възкреси спомена за «Еленови рога» и за случилото се под Вкуснотийското дърво, което пък означаваше да приеме истината за малкия Пол и мислено да се върне в студената спалня за гости, разтърсвана от връхлитащия от Канада вятър. — Не разбираш ли, Лизи? Всичко е свързано, винаги е било, и след като веднъж си допуснала да направиш първата връзка, да бутнеш първата плочка от доминото…“
— Щях да полудея — промълви тя. — Като тях. Като хората от рода Ландън, Ландро и всеки, който знае истината. Нищо чудно, че са откачили — всеки би откачил, ако знае, че има друг свят редом с нашия… и стената помежду им е толкова тънка…
Но не това беше най-лошото. Най-лошото нещо бе онази твар, която не му даваше покой — петнистата твар с безкрайното туловище…
— Не! — изкрещя Лизи в празния кабинет. Крещеше с пълно гърло, без да я е грижа за болката, която я прониза от главата до петите. — О, не! Стига! Накарай го да спре! Накарай тези твари да СПРАТ!
Ала вече беше късно. Твърде късно да отрича истината, без значение колко голям беше рискът от безумие. Съществуваше място, където храната се превръщаше в отрова с настъпването на мрака и където тази петниста твар, Дългучът на Скот
(Ще ти покажа какви звуци издава, когато се оглежда)
съществуваше наистина.
— Ох, знам, че е истинско — прошепна тя. — Нали съм го виждала.
В пустеещия, населен само с призраци кабинет на мъртвия си съпруг, Лизи се разрида. Дори сега не знаеше дали наистина е било така и кога точно го е виждала…, но усещаше, че е реално. Това убиващо надеждите създание, което болните от рак виждат на дъното на чашите си, когато са взели всички медикаменти, дисплеят на морфиновата помпа показва „нула“, времето сякаш е спряло, а болката все още е там и се загнездва все по-дълбоко в незнаещите покой кости. То е живо. Живо, зло и гладно. Именно от тази твар съпругът й безуспешно се е опитвал да избяга с помощта на алкохола. Смеха. И писането. Тя почти бе зърнала тази твар в очите му, когато Скот седеше в студената спалня за гости пред изключения и безмълвен телевизор. Той седеше на…
6.
Той седи на люлеещия се стол, увит в дяволски жизнерадостното жълто одеяло. Виждат се само празните му очи. Гледа едновременно към нея и през нея. Лизи не престава да го вика по име, ала Скот не реагира и тя не знае какво да стори.
„Обади се на някого — мисли си. — Обади се на някого, преди да е станало късно.“ Втурва се по коридора към спалнята им, където е най-близкият телефон. Канта и Рич са във Флорида и ще останат там до средата на февруари, но Дарла и Мат живеят наблизо и тя смята да набере именно номера на Дарла — не се притеснява, че ще ги събуди посред нощ, понеже има нужда да поговори с някого, има нужда от помощ.
Ала така и не я получава. Леденият вятър, който я пронизва през памучната нощница и навлечения отгоре пуловер, същият този вятър, заради който котелът в сутерена работи непрекъснато, докато къщата стене, скърца и пука заплашително, вероятно е прекъснал някой кабел, затова единственото, което тя чува, когато вдига слушалката, е някакво идиотско „M-M-M-M-A!“. Все пак няколко пъти натиска бутона за прекратяване на разговора — съвсем естествена реакция за подобни случаи, — макар и да знае, че е безнадеждно. Сама е в голямата стара викторианска къща на Шугар Топ Хил, докато по небето се развяват безумно-разноцветни завеси, а температурата пада до невъобразимо ниво. Лизи знае, че ако се опита да отиде при живеещите в съседство Галоуей, почти сигурно ще остане я без ухо, я без пръст — а може би и двете — поради измръзване. Може и да замръзне на верандата им, преди да успее да ги разбуди. Човек не бива да се шегува с подобен студ.
Връща телефонната слушалка на вилката и се връща обратно при Скот, чехлите й шептят по килима. Заварва го точно както го е оставила. Кънтримузиката от петдесетте към „Последната прожекция“ звучеше злокобно посред нощ, ала тишината е къде-къде по-страшна. И тъкмо преди чудовищен порив на вятъра да сграбчи къщата, заплашвайки да я изтръгне от основите й (не може да проумее как така все още имат ток — вероятно всеки момент виелицата ще прекъсне и електрозахранването), Лизи осъзнава защо воят на вятъра я радва — не чува дишането на Скот. Не изглежда мъртъв, страните му са румени, но откъде да знае, че е жив?