Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Дълги минути Дризт прекара в мълчание, докато си припомняше първите уроци от Академията на мрачните елфи. Опита се да намери нещо, което да му подскаже, че историите за Повърхността не са нищо повече от няколко гнусни лъжи. Лъжи, повтаряни от векове, превърнати почти в истина. Мрачният елф скоро разбра, че ще трябва да се довери единствено на усета си.
Няколко часа по-късно Белвар се върна с мрачна физиономия. В този момент решението на Дризт стана окончателно.
— Упорит, малоумен като орк… — процеди през зъби възрастният свиърфнебъл, когато прекрачи в стаята. Чистосърдечният смях на мрачния елф го накара да спре. — Не искат и да чуят за оставането ти тук! — изкрещя Белвар, надявайки се по този начин да прекъсне веселието на приятеля си.
— Нима наистина вярваше, че ще ми позволят да остана? — попита го Дризт. — Битката ми не е приключила, скъпи ми Белвар. Нима вярваш, че семейството ми ще се откаже толкова лесно?
— Отново ще тръгнем на път — изръмжа Белвар и седна на столчето до Дризт. — Моят великодушен — думата му беше пропита с ирония — крал се съгласи да останеш в града за една седмица. Само една седмица!
— Когато си тръгна, ще би тръгна сам — прекъсна го мрачният елф, после извади фигурката от черен оникс и добави: — Почти сам!
— И преди сме водили този спор, мрачни елфе.
— Този път е различно!
— Нима? — тросна се свиърфнебълът. — По-добре ли ще ти е да оцеляваш сам в пустошта на Подземния мрак? Забрави ли колко тежи самотата?
— Няма да се скитам из Подземния мрак.
— А какво? Ще се върнеш в Мензоберанзан? — извика Белвар и се изправи толкова рязко, че столчето му се претърколи в края на стаята.
— Не, никога! — засмя се Дризт. — Никога няма да се върна там, освен ако не се освободя от оковите на матрона Малис!
Белвар донесе столчето, настани се удобно на него и погледна с любопитство към приятеля си.
— Няма да остана в Подземния мрак — обясни елфът. — Това е светът на майка ми, той подхожда на злите сърца на истинските мрачни елфи.
Малко по малко Белвар започна да разбира, но не можеше да повярва на ушите си.
— Какви ги говориш! Къде ще отидеш?
— На Повърхността — съвсем спокойно отвърна Дризт.
Лукавият гном отново подскочи, а столът му излетя още по-силно от предишния път.
— Бях там веднъж — продължи мрачният елф, без да се поколебае от реакцията на приятеля си. Твърдият му поглед успокои Белвар. — Участвах в едно клане заедно с цял отряд мрачни елфи. Само това, което видях от сънародниците си, ми причинява болка. Не се страхувам от гледките на широкия свят и от студения полъх на вятъра!
— Повърхността — промърмори тъжно Белвар и приведе глава. — Магга каммара, мрачни елфе. Никога не съм и помислял да ходя там, това не е място за един свиърфнебъл — гномът удари с ръка по масата и погледна нагоре. На лицето му беше изписана решителна усмивка. — Но ако Дризт тръгне, Белвар ще върви редом с него!
— Ще тръгна сам — отвърна мрачният елф. — Както каза преди малко, Повърхността не е място за един свиърфнебъл.
— Нито пък за един мрачен елф — целенасочено добави гномът.
— Аз не съм като другите мрачни елфи — отвърна Дризт. — Душата ми не е като тяхната, домът им не е мой дом. Колко далече трябва да стигна в тези тунели, за да избягам от омразата на семейството си? А докато бягам от Мензоберанзан, ако достигна до някой от величествените градове, обитавани от моята раса, като Чед Насад например, дали и тези мрачни елфи ще започнат да ме преследват, за да доставят удоволствие на Кралицата на Паяците ида ме убият? Не, Белвар, не мога да остана тук, затворен между каменните стени на този свят. Опасявам се, че ти никога няма да се почувстваш у дома, ако те отделя от скалите на Подземния мрак. Мястото ти е тук, ти си толкова уважаван сред народа си.
Белвар помълча доста, размишлявайки над думите на приятеля си. Ако Дризт желаеше, щеше да го последва с цялото си сърце, но въпреки това не му се искаше да напуска Блингденстоун и земите на Подземния мрак. Не можеше да попречи и на Дризт да си тръгне. Мрачният елф щеше да се изправи срещу много препятствия в земите на Повърхността, но дали щяха да са толкова ужасни и болезнени, колкото тези, срещу които се изправяше тук?
Белвар пъхна ръка в дълбокия си джоб и извади оттам вълшебната си брошка.
— Вземи я, мрачни елфе — меко каза той и я подаде на Дризт. — И не ме забравяй.
— Пред мен са векове, но аз няма да те забравя нито за миг — обеща Дризт. — Никога.
Седмицата измина прекалено бързо за лукавия гном. Той не искаше приятеля му да си отива. Знаеше, че няма да го види никога повече, но и знаеше, че решението на Дризт е разумно и правилно. Като приятел, Белвар се радваше за мрачния елф и знаеше, че Дризт може да се справи с всичко.