Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Мрачният елф отблъсна атаката и се отдръпна назад. Можеше да усети присъствието на баща си, знаеше, че Закнафейн се крие под повърхността на това същество, но как можеше да освободи духа му? Не знаеше колко дълго ще издържи да се отбранява така.
— Наистина си ти — прошепна Дризт. — Никой друг не може да се бие така. Закнафейн е в теб и той няма да ме убие — в съзнанието на Дризт изникна една мисъл, мисъл, в която трябваше да повярва.
За пореден път убежденията на младия До’Урден бяха подложени на изпитание.
Дризт прибра ятаганите в ножниците им. Неживото създание изръмжа, мечовете му танцуваха, разсичаха въздуха, но Закнафейн не се приближи.
— Убий го! — изпищя Малис от радост, помислила, че е настъпил дългоочаквания миг на победата. Образите от битката, обаче, изведнъж изчезнаха и пред очите й падна мрак. Когато Дризт засили темпото, Малис се бе принудила да върне част от същността на Закнафейн, защото той се нуждаеше от всичките си бойни умения, за да победи греховния им син.
Сега матроната виждаше само мрак и усещаше тежестта на предстоящия провал. За миг погледна към любопитната си дъщеря, после отново потъна в транс — трябваше да се опита да възвърне контрола си върху неживото създание.
— Дризт — промълви Закнафейн и се почувства наистина добре, когато се чу да изрича името на собствения си син. Мрачният елф прибра мечовете в ножниците им, въпреки че ръцете му трябваше да се преборят с волята на матрона Малис.
Дризт тръгна към него — искаше да прегърне баща си — най-добрия си приятел, ала Закнафейн протегна ръка и го спря.
— Не — обясни му той. — Не знам колко дълго ще издържа. Страхувам се, че тялото ми й принадлежи…
Отначало Дризт не разбра думите му.
— Значи си…? — попита младият До’Урден.
— Мъртъв — заяви направо Зак. — Почивам в мир, уверявам те. Малис възстанови тялото ми за собствените си отвратителни нужди.
— Но ти я победи — с надежда промълви Дризт. — Отново сме заедно.
— Само временно — каза Закнафейн. Изведнъж ръката му се спусна съвсем несъзнателно към дръжката на меча, сякаш, за да подчертае казаното току-що. Мрачният елф се намръщи, изръмжа и с всичка сила се опита да устои на волята на Малис, промъкваща се в съзнанието му. Малко по малко Зак пусна меча и предупреди Дризт: — Тя се връща, сине мой. Тя винаги се връща!
— Не мога да понеса да те изгубя отново. Когато те видях в пещерата на илитидите…
— Не си видял мен — опита се да обясни Закнафейн. — Видял си зомбито, подвластно на злата воля на матрона Малис. Аз съм мъртъв, синко. Мъртъв съм от години…
— Но ти си тук — започна Дризт.
— По волята на Малис, не по… моя собствена — изръмжа Зак, а лицето му се изкриви, докато се опитваше да си спечели още един миг със своя син. Възвърнал отново контрола си, мрачният елф побърза да огледа война, в който се бе превърнал Дризт. — Биеш се добре — отбеляза той. — По-добре отколкото съм се надявал. Това е похвално, както и, че събра кураж, за да се махнеш… — лицето на Зак се изкриви изведнъж, прекъсвайки думите му. Този път и двете ръце на мрачния елф се спуснаха към мечовете и ги извадиха заплашително.
— Не! — замоли се Дризт, а очите му се замъглиха от напиращите в тях сълзи. — Бори се с нея.
— Аз… не мога — отвърна неживият. — Махни се от това място, Дризт До’Урден. Отиди на… края на света! Малис няма да ти прости. Тя никога не прощава. Нищо… не може да я спре…
Зомбито се втурна напред и Дризт нямаше друг избор, освен да извади оръжията си. Само миг преди да го достигне, Закнафейн се закова на място.
— За нас! — изкрещя той. Гласът му прозвуча с поразителна яснота и отекна победоносно в пещерата, обляна в зелена светлина. Ехото се понесе през дългите, криволичещи тунели, докосна сърцето на матрона Малис и отекна в душата й като камбанен звън, предвещаващ гибелта й.
Само за един-единствен миг Закнафейн успя да поеме контрол над волята си. Миг, достатъчен, за да се обърне и да скочи от каменната пътека.
25
Последствия
Матрона Малис не успя дори да извика от ужас. Когато Закнафейн падна в киселинното езеро, сякаш хиляди бомби избухнаха в мозъка й, хиляди напомняния за неизбежното, за бедствието, което й предстоеше. Тя скочи от трона и размаха крехките си ръце, сякаш да се хване за нещо истинско, нещо, което не беше там.
Гърдите й свистяха, едва успяваше да си поеме дъх, а от устата й се изтръгна само едно безмълвно ръмжене. Матрона Малис не можеше да се успокои, но в един момент успя да различи нещо по-ясно сред шума от собствените си звуци. От пространството зад нея долетя съскането на малките, злокобни змийски глави от камшика на върховна жрица.