Изгнание

— Ти си моят баща! — изкрещя на чудовището той. — Матрона Малис е твоят враг, не аз!

Неживото създание се изсмя зловещо и се нахвърли върху младия До’Урден. От самото начало на битката Дризт се страхуваше точно от този миг, но въпреки това не престана да си напомня, че създанието пред очите му не е неговият баща. Яростното нападателно поведение на Закнафейн без съмнение остави пролуки в защитата му и Дризт се възползва от тях. Откри ги, една по една, с ятаганите си. Едното острие прониза неживия в корема, другото се вряза дълбоко във врата му.

Закнафейн се изсмя още по-силно и продължи настъплението си.

Дризт се отбраняваше, обхванат от истинска паника, а увереността му започна да се изпарява. Неживият беше силен почти колкото него, но остриетата не можеха да го наранят. Скоро той забеляза и друго — времето не беше на негова страна. Мрачният елф не знаеше пред какво същество се е изправил, но предполагаше, че то няма да се умори скоро.

Младият До’Урден го притисна с цялата си ловкост, бързина и умение. Отчаянието го доведе до нови неподозирани висоти в боравенето с мечовете. Белвар отново се затича, за да помогне, но пак спря, смаян от гледката.

Дризт удари опонента си още няколко пъти, но той сякаш не забелязваше. Дризт засили темпото и Закнафейн направи същото. Младият До’Урден не можеше да повярва, че се бие със своя баща, но от друга страна разпознаваше добре движенията и стила му. Никое друго същество не можеше да управлява това перфектно, мускулесто тяло със същата прецизност и умение като Закнафейн.

Дризт отново отстъпи назад, за да си даде малко време и да обмисли възможностите си. Постоянно си напомняше, че този мрачен елф не е Зак, а някакво чудовищно творение на матрона Малис, създадено с една-единствена цел — да го унищожи. Младият До’Урден трябваше да е подготвен — единственият му шанс да оцелее в тази схватка бе да събори опонента си от пътеката, ала той се биеше толкова възхитително, че това изглеждаше почти невъзможно.

Мостчето правеше лек завой и младият елф го усети, плъзгайки единия си крак по ръба. Изведнъж скалата се пропука, едно парче от нея се отцепи и полетя надолу. Дризт загуби равновесие и кракът му увисна до коляното от пътеката. Закнафейн хукна към елфа. Връхлитащите мечове скоро го повалиха, а главата му увисна надолу от мостчето.

— Дризт! — безпомощно изкрещя Белвар и се затича към него, макар че не се надяваше да го достигне, преди да е станало прекалено късно. — Дризт!

Изведнъж същността на Закнафейн сякаш се пробуди — дали беше заради името на Дризт или заради мига на убийството, можеше само да се гадае — но ръката, готвеща се да нанесе фаталния удар, се поколеба. Дризт не чака повече. Той вдигна ятаганите си/ заби дръжките им една в друга под челюстта на неживото създание и го отблъсна назад. Младият До’Урден се изправи и задъхан от болка започна да масажира изкълчения си глезен.

— Закнафейн! — изкрещя той, объркан от постъпката на неживия.

— Дриз… — едва промълви мрачният елф, но матрона Малис надделя и чудовището отново се нахвърли срещу сина си.