Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
— Не! — извика елфът. — Закнафейн е дошъл за мен, не за теб. Махни се от пътя му!
— А Трак? И за него ли беше дошъл? — изкрещя гномът. — Извратено чудовище! Ще си уредя сметките с него!
— Не знаеш какво може да се случи — отвърна Дризт и започна да се спуска толкова бързо, колкото му позволяваше магията. Искаше да стигне до безстрашния свиърфнебъл. Знаеше, че Закнафейн ще го изпревари, а последствията от това му бяха пределно ясни.
— Повярвай ми, умолявам те — започна Дризт. — Не е по силите ти да победиш този мрачен войн.
Белвар отново удари ръцете си, но не можеше да оспори думите на елфа с чисто сърце. Беше виждал Закнафейн само веднъж — в пещерата на илитидите — и светкавичната бързина, с която се движеше той, го бе поразила. Лукавият гном се отдръпна няколко крачки назад и затърси друг път, по който да стигне тунела и да разбере дали Трак е жив.
Дризт беше пред очите му. Неживото създание не обърна никакво внимание на Белвар, спусна се напред, мина по една странична пътека и започна да се приближава към целта на съществуването си.
Гномът си помисли дали да не се втурне след странния мрачен елф, да го нападне в гръб и да помогне на Дризт, но от тунела долетя друг вик — писък от болка, толкова жален, че възрастният свиърфнебъл не можа да устои. Веднага щом излезе на главното мостче, Белвар се огледа в двете посоки и се почувства съвсем раздвоен — не знаеше на кой от приятелите си да помогне.
— Върви! — изкрещя Дризт. — Отиди при Трак. Това е Закнафейн, моят баща — младият До’Урден забеляза леко колебание в атаката на Закнафейн при споменаването на тези думи и това му подсказа нещо.
— Твоят баща? Магга каммара, мрачни елфе! — възрази Белвар. — В пещерата на илитидите той…
— В безопасност съм — прекъсна го Дризт.
Гномът въобще не повярва на тези думи. Гордостта му запротестира, но все пак Белвар успя да разбере, че не е достатъчно добър за тази битка. Не знаеше как да помогне на приятеля си, а и можеше да му навреди, ако опиташе да се сражава с този странен мрачен елф. На Дризт щеше да му е достатъчно трудно, за да се тревожи и за безопасността на гнома.
Белвар удари ръце от безсилие и се затича към входа на тунела, там откъдето идваха стенанията на раненото клюнесто изчадие.
Очите на Малис се разшириха, а от устните й се изтръгна първичен вик. Дъщерите на матроната, събрали се около нея в преддверието на параклиса, веднага разбраха, че неживият е намерил Дризт. Бриса погледна към по-младите върховни жрици и ги освободи. Мая се подчини на минутата, ала Виерна се поколеба.
— Тръгвай — изръмжа най-голямата дъщеря и посегна към змийския си камшик. — Веднага.
Виерна погледна към Малис за подкрепа, но матроната — майка беше погълната от спектакъла, разиграващ се на километри от Мензоберанзан. Това беше мигът на триумф на Зин-карла и матрона Малис До’Урден нямаше да го пропусне заради жалките разправии на дъщерите си.
Бриса остана сама с майка си. Наблюдаваше я толкова внимателно, колкото Малис неживото си творение.
Веднага щом навлезе в малката пещера отвъд тунела, Белвар осъзна, че Трак е или вече мъртъв, или умира. Гигантското клюнесто изчадие лежеше на земята; имаше една-единствена рана — на врата, но тя не спираше да кърви. Гномът почти извърна глава, но разбра, че най-малкото, което може да стори в този момент, е да покаже уважение към поваления си приятел. Белвар приклекна на едно коляно и се насили да не отвърне поглед от тялото на Трак, разтърсвано от ужасни конвулсии.
Смъртта сложи край на полиморфната магия и клюнестото изчадие малко по малко възвърна предишната си форма. Дългите му ръце, завършващи с огромни нокти, затрепериха, извиха се и се издължиха в дългите, тънки, жълтички ръце на печ. По костната броня на главата му избуя коса, а човката се разцепи и изчезна. Огромната костна броня също се разцепи и цялото тяло на Трак се смали с толкова остър звук, че Белвар потръпна.
Мъртвото същество вече не беше клюнесто изчадие. В смъртта си Трак беше това, което винаги беше представлявал — печ. Изглеждаше малко по-висок от гнома и по-слабичък, а чертите му бяха груби и странни. Носът му беше сплескан, а очите му нямаха зеници.
— Как ли се казваш, приятелю мой? — прошепна възрастният свиърфнебъл, макар да знаеше, че никога няма да разбере. Той се наведе, пое главата на малкия печ в ръцете си и намери лека утеха в спокойствието, изписано по лицето на изтерзаното същество.
— Кой си ти? Защо си приел образа на баща ми? — попита Дризт, преди неживото създание да измине последните крачки до него.