През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
На завоя към това така наречено шосе трябваше да яздим около пет часа, докато стигнем до Остромджа при положение, че не пришпорваме много конете. Това място беше целта на ездата ни през този ден.
В ръцете ми беше попадало едно географско произведение за Турция. Беше посветено на Негово кралско величество Карл, на принца — папски наместник на Рейнския съюз, велик херцог на Франкфурт, архиепископ на Регенсбург и т.н., на «великодушния немски княз, познавач и приятел на науката и милостив покровител на учените». Като яздехме към Остромджа, ми хрумна, че съгласно споменатото произведение това селище се намира в подножието на един хълм, на чието възвишение има стар, запустял дво рец. Преди в съседство с него е имало прочут пазар, а в подножието на планината можело да се намерят горещи извори. Но кой би могъл да повярва в «панорамата на европейска Турция», видяла светлината на света едва през 1812 година.
От по-нови данни знаех, че градът има около седем-осем хиляди жители, в по-голямата си част турци и българи, отглеждащи много памук и тютюн. Любопитен бях да видя как ще се представи градът.
За съжаление Халеф все още чувстваше болки в гърдите. Изглежда, от приключението в гълъбарника бе получил някакво вътрешно, може би опасно нараняване. Наистина той не се оплакваше, но яздехме бавно, за да не е необходимо да полага големи усилия.
Вляво от реката се простираше равнина, издигаща се след това бавно към планина Велица, а вдясно в пропастта стръмно се спускаха склоновете на Плачковската планина.
Стигнахме до Радова — тъжно гнездо, чиито жители, изглежда, се бяха отдали на отглеждането на благородни тютюневи сортове. После така нареченият път минаваше на другия бряг на реката по един стар мост. Тъй като яздехме бавно, едва следобед стигнахме до Дабила, което беше последната ни спирка преди Остромджа.
Бях забелязал, че от време на време Халеф присвива устни от болка. Затова, като минавахме през селото, се озъртах за подходящо за почивка място. Забелязах дълъг, доста висок, но много занемарен зид, зад който имаше постройки. В двора се влизаше през широка, старинна порта. Горната част на портата бе боядисана с бяла боя, а отгоре за мое учудване видях написани на турски думите «Мекиан рахатюн иле еминликюн иле хузу-рун».
Този надпис ми напомни за нещо родно. Надпис, фирма над турски хан е голяма рядкост. Тези думи означават: «Подслон за почивка, сигурност и уют». Дали наистина можеше да им се вярва?
— Да се отбием ли тук? — попитах аз Халеф.
— Щом искаш, сихди — отговори той, — ще направя каквото кажеш.
— Тогава влизаме!
Влязохме през портата в двора, образуван от три ниски постройки и споменатия зид.
В средата му се намираше онова, което обикновено наричат — «златната мина на земеделеца», а именно торището. По неговата височина и обем можеше да се предположи, че стопанинът има много от споменатия благороден метал, още повече че целият двор можеше да претендира за наименованието «златна мина», защото едва бяхме влезли през портата, и конете ни вече газеха в дълбоките растителни и животински отпадъци, които известяваха обонятелните органи за присъствието си по не особено мил начин.
— Ей гьозел коку, ей нимет бурундан! (О благоухание, о благодат за носа!) — извика Халеф. — Да, това наистина е странноприемница на уюта. Който се настани тук, ще лежи на меко. Искаш ли да опиташ, сихди?
— Ти си мой приятел и закрилник. Ще направя какзото ме посъветваш — отговорих аз.
С това обменът ни на мисли свърши, защото срещу нас се хвърли цяла глутница лаещи кучета със сплъстена козина. Изглеждаше така, сякаш тези зверове искат да ни разкъсат. Смушках жребеца си и се втурнах сред тях. Тогава те се разпръснаха и избягаха.
Напразно се оглеждахме да видим хора. Постройките вляво и дясно, изглежда, служеха само за селскостопански цели, а намиращата се срещу нас сграда явно бе къщата за живеене. Но само така изглеждаше, защото не се виждаше нищо, което да превърне в увереност това предположение. Дупки с капаци имаше, но не и прозорци. Не виждах и комин. Вратата беше тясна и ниска. Въпреки това се отправихме натам и слязохме пред нея.
Едва сега на входа се показа човешко същество. Не можех да определя дали то е от мъжки или женски пол. Човечето носеше необикновено широки, яркочервени панталони, които бяха вързани над глезените. Не можех да разбера има ли обувки на краката си или не. Но едно беше сигурно — бяха черни на цвят. От шията до коленете се спускаше риза, стегната в кръста с колан, и предположих, че може би това някога е било бяла фуста. Сега обаче изглеждаше така, сякаш бе служила за работна престилка на десет поколения деди и прадеди на някой художник, а после допълнително е била потопена в тинята на някое езеро. Вратът и лицето едва ли бяха влизали някога в допир с вода и сапун. Главата се клатеше насам-натам като китайска пагода. Изпод парцаливата кърпа, която я покриваше, се подаваха няколко сиви, разрошени кичура коса.