Черният Олшански замък

Събитията, думите, фактите, слуховете току-що бяха шепичка разноцветни стъкълца, но сега, сякаш пуснати в някакъв вълшебен калейдоскоп, започнаха полека да се раздвижват, да се подреждат в геометричен орнамент, който имаше симетрия и дори някакъв смисъл.

Следи — аз обиколих нашата тъмница — нямаше, освен моите. За съжаление не погледнах дали нямаше по стъпалата. Ако е имало, значи, те са слезли малко по стъпалата, без да огледат подробно подземието и може би не са забелязали отворите, през които влизаше въздух.

Според тях ние няма да умрем от жажда след два-три дена. Ние би трябвало да се задушим тук след два-три часа.

Те не са искали да рискуват. Няколко дена са твърде много. Катастрофа, два часа и задушаване — това е „сигурна работа“.

Обзе ме студена ярост. Да загина заради някакви си мръсници? Не-е, няма да го бъде. А калейдоскопът полека се завърташе, стъкълцата тихо потракваха и заемаха местата си.

Всички стъкълца. Поне повечето от тях. Чак до думите за „страшните яйца“, които произнесли над пияния Вячорка онези непознати. Врагове на мен, на Сташка, на всички ни.

Осъзнах веднага яйцевидната форма на подземието. Но дали бе само едно?

Да, калейдоскопът се подреждаше. Но кой? Кой от живите ще знае, че в ума ми той се е подредил логично?

Никой.

Взех свещта и тръгнах към отвора. Пламъчето все повече се накланяше натам. Значи, отнякъде проникваше въздух. Може би плочите не затваряха плътно отвора.

Протегнах зад себе си ръката със свещта, а с другата заопипвах стената. Да, наистина в стената имаше отвор с ръждиви решетки накръст.

— Дръж, Сташка — подадох й аз свещта. — Дръж я малко встрани от течението.

Щом освободих дясната си ръка, подскочих, хванах се за решетките и ги разлюлях (или може би аз се залюлях на тях).

Това бе глупост. Дори да изтръгнех ръждясалите железа, кой би се промъкнал през дупка с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра? Но не бях в състояние да разсъждавам логично за каквото и да било извън своя „калейдоскоп“. Люлях се, люлях се, като ту се издърпвах с ръце нагоре, ту силно се отблъсквах от зида с крака.

Дали ми се стори или не, но като че по някое време решетките и камъкът в зида под тях малко се раздвижиха като разклатен зъб.

Пуснах ги да си почина малко и тогава съзрях, че от вертикалната пръчка на решетките надолу по стената се спуска тясна пукнатинка.

Тогава разбрах, че опитите ми „да се превърна в маймуна“ са били правилни. Така някога зазиждали решетките в каменна стена: минимум два камъка в реда са били двойни или с дупки. Двата края на кръста влизали в дупките, а двата други просто се промушвали в пролуките, които сетне се запълвали с гъст хоросан. Ето че хоросанът не бе издържал.

Отново увиснах на решетките. Това продължи цял век. Във всеки случай първата свещ изгоря, Сташка запали втората.

Първият камък се стовари на пода… Вторият за проклетия се държеше, като че имаше корени. Хиляди корени. Но най-сетне и той се тръшна в краката ми.