Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Не съм те обвинявал.
— И няма нужда да го правиш. Аз сам се обвинявам. — Линли сви по Ню Оксфорд Стрийт и започна поредната серия от странични и задни улички, водещи към Сити и Уайтчапъл, който се намираше точно зад него. — Но поне трябва да престана да се обвинявам за Питър, ако искам да не полудея. Най-доброто, което в момента мога да предприема по този въпрос, е каквото и да открием, когато стигнем при него, то да си бъде отговорност на Питър, а не моя.
Намериха сградата в тясна уличка точно зад Брик Лейн, където група крещящи пакистанчета играеха футбол със смачкана топка. Използваха четири найлонови торби с боклук за греди, но едната от тях се беше скъсала и съдържанието й лежеше разпръснато наоколо, изпомачкано от краката на децата.
Видът на бентлито спря играта веднага и Сейнт Джеймс и Линли слязоха от колата в кръг от любопитни лица. Въздухът бе тежък — не само от подозрението, придружаващо появата на непознати в тясно сплотени общества, но и от миризмата на утайка от кафе и гниещи зеленчуци и плодове. Обувките на играещите деца доста допринасяха за тази остра миризма. Изглеждаха целите налепени с органични отпадъци.
— К’во става? — промърмори едно от децата.
— Де да знам — отговори друго. — Ама и кола, а?
Трето, по-предприемчиво от останалите, пристъпи напред и предложи: „Да наглеждам колата зарад вас, господине. Да я пазя от тия тука.“ И кимна към останалите от групата. Линли повдигна леко ръка — знак, който хлапето като че ли прие за съгласие, защото сложи едната си ръка на капака, другата на хълбока, а ожуления си крак — на бронята.
Бяха паркирали точно пред сградата на Питър — тясна и пететажна. Явно някога бе боядисана в бяло, но времето, саждите и безразличието я бяха оцветили в отблъскващо сиво. Дървенията на врати и прозорци като че ли не беше пипвана от десетилетия. На местата, където беше нанасяна синя боя, за да се получи приятен контраст с бялата фасада, бяха останали само точици — лазурни петънца като лунички върху кожа, проядена от старост, фактът, че някой от третия етаж се беше опитал да посмекчи вида й, насаждайки фрезии в нацепено дървено сандъче, не успяваше да направи нищо срещу общото усещане за нищета и разложение.
Изкачиха четирите стъпала към входната врата. Над нея с червена боя бяха изпръскани думите Последните няколко дни. Изглеждаха подходящи за табела.
— Каза, че се намира на първия етаж — рече Линли и се отправи към стълбите.
Евтиният линолеум, който ги покриваше, беше износен по средата чак до черната си подплата, а по все още здравите му краища имаше смес от стар восък и прясна мръсотия. Големи мазни петна оцветяваха стените до стълбището. По тях на местата, където някога е бил монтиран парапет, имаше дупки, които приличаха на следи от дребна шарка. Виждаха се и отпечатъци от ръце, както и огромно петно като от сос, процедило се от горния етаж.
На площадката стоеше ръждясала бебешка количка, килната на трите си колела и заобиколена от няколко чувала с боклук, две тенекиени кофи, метла и почернял парцал на дръжка. Мършава котка, чиито ребра се брояха, с възпалена рана на челото, се промъкна покрай тях, докато се изкачваха, измъчвани от миризмата на чесън и урина.
В коридора на първия етаж, който не бе постлан с пътека, сградата сякаш оживя. Телевизия, музика, спорещи гласове, внезапен плач на дете — нехармоничните звуци на хора, вършещи ежедневните си задължения. Все пак положението в апартамента на Питър бе различно. Откриха го в далечния край на коридора, където едно мръсно прозорче пропускаше малко светлина от улицата. Вратата беше затворена, но не напълно, нито пък й бе пуснато резето, защото щом Линли почука, тя се отвори и разкри една-единствена стая. Прозорците й, затворени и покрити със спални чаршафи, като че ли задържаха вътре миризмите на цялата сграда и ги смесваха с по-силната воня на немити тела и мръсни дрехи.
Въпреки че стаята не беше кой знае колко по-малка от тази в Падингтън, която съвсем скоро бяха напуснали, контрастът бе потресаващ. Нямаше буквално никакви мебели. Вместо тях три големи, покрити с петна възглавници лежаха на пода сред разхвърляни вестници и отворени списания. Вместо гардероб или скрин, на един стол бяха натрупани несгънати дрехи, проточващи се до четирите кашона, в които имаше още. Обърнати с дъното нагоре щайги за плодове служеха за маси, а една настолна лампа без абажур осигуряваше светлината в стаята.
Линли не каза нищо, когато влязоха. За момент остана на прага, сякаш събираше сили да затвори вратата и да се изправи срещу истината.