Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Лейди Хелън поде мисълта й:
— Някое със странични ефекти. До което лекарите вече са имали достъп. А компанията е пренебрегвала възможността за евентуални проблеми.
Линли се върна до масата. Спогледаха се, изненадани от правдоподобността на това случайно предположение. Талидомид. Изчерпателните тестове, правила и ограничения вече бяха изключили възможността за пореден тератологически кошмар. Но хората бяха алчни за бързи печалби. Винаги бяха такива.
— Ами ако, разследвайки нещо съвсем различно, Мик се е натъкнал на нещо подозрително? — предположи Сейнт Джеймс. — Следил го е тук. Разпитвал е хора от „Айлингтън-Лондон“. И това е довело до смъртта му.
Въпреки усилията им, Линли не се присъедини към тях.
— Ами кастрацията? — Той се отпусна на канапето и потърка челото си. — Като че ли не можем да се насочим към нищо, което да обяснява цялата работа.
Сякаш за да подчертае безплодността в думите му, телефонът звънна. Дебора отиде да отговори. В момента, в който заговори, Линли скочи на крака.
— Питър? Къде си, за бога?… Какво?… Не разбирам… Питър, моля те… Къде си се обадил?… Почакай, той е тук.
Линли се хвърли към телефона.
— Дяволите да те вземат, къде беше? Не знаеш ли, че Брук… Млъкни и ме слушай поне веднъж, Питър. Брук е мъртъв, Мик също… Вече не ме е грижа какво искаш… Какво? — Линли млъкна и замръзна. Тялото му се скова. Гласът му изведнъж прозвуча напълно спокойно: — Сигурен ли си?… Чуй ме, Питър, трябва да се стегнеш… Разбирам, но не бива да докосваш каквото и да било. Разбираш ли ме, Питър? Не пипай нищо. Остави я… А сега ми дай адреса си… Добре. Да, записах. Идвам веднага.
Той постави слушалката. Като че ли минаха цели минути, докато се обърна към останалите:
— Нещо е станало със Саша.
— Мисля, че е взел нещо — каза Линли.
„Което обяснява — помисли си Сейнт Джеймс — защо Томи настоя Дебора и Хелън да не идват. Не иска някоя от тях да види брат му в това състояние, особено Дебора.“
— Какво се е случило?
Линли насочи колата към Съсекс Гардънс и изруга, когато едно такси му препречи пътя. Отправи се към Бейсуотър Роуд, зави през Раднър Плейс и безброй странични улички, за да избегне най-натоварената част от следобедните задръствания.
— Не знам. Само пищеше, че тя е на леглото, че не се движи и че според него е мъртва.
— Не му ли каза да позвъни на „Бърза помощ“?
— Господи, та той халюцинираше, Сейнт Джеймс! Звучеше ми като човек, изпаднал в делириум. По дяволите проклетото движение!
— Къде е той, Томи?
— В Уайтчапъл.
Отне им почти час, докато стигнат там, като си проправяха с мъка път през страхотни задръствания от коли, камиони, автобуси и таксита. Линли познаваше града достатъчно добре, за да минава през безброй странични улички, но всеки път, когато се покажеха на някоя от главните артерии, отново биваха забавяни. На половината път по Ню Оксфорд Стрийт Линли каза:
— Вината е моя. Аз направих всичко, само дето не ходех да му купувам наркотиците.
— Не ставай смешен!
— Исках да има най-доброто. Никога не съм го оставял да бъде самостоятелен. И в резултат той се превърна в това. Аз съм виновен, Сейнт Джеймс. Аз съм ненормалният тук.
Саймън се загледа през прозореца, докато търсеше подходящ отговор. Помисли си колко енергия хабят хората в усилията си да избегнат най-очевидните истини. Запълваха си времето, като си отвличаха вниманието и отричаха, но в крайна сметка се озоваваха в дванадесетия час, от който не можеха да се измъкнат. Колко дълго се бе занимавал Линли с такова избягване? Колко дълго той самият бе правил това? То се беше превърнало в навик и за двамата. Старателно избягвайки да си кажат необходимото, се бяха научили на лицемерие в най-важните области от живота си.
— Не всичко на този свят е твоя отговорност, Томи — рече той.
— Майка ми каза почти същото миналата вечер.
— Била е права. Самонаказваш се, когато другите носят също толкова отговорност, колкото и ти.
Линли му хвърли бърз поглед.
— Катастрофата. И това, нали? През всичките изминали години ти се опитваше да свалиш товара от раменете ми, но никога няма да успееш, не и напълно. Аз карах колата, Сейнт Джеймс. Независимо от другите факти, които смекчават вината ми, първоначалният си остава. Аз карах колата онази нощ. И се измъкнах здрав и читав. А ти — не.