Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Тъй като не умееше да ловува и знаеше съвсем малко или нищо за това кои диви растения са ядливи, Саймън дължеше оцеляването си на дребни кражби от градините на местните овчари. Оглеждаше се за кучета и за разгневени стопани, изскачаше от прикритието на гората и задигаше оскъдните, поникнали нарядко моркови и лук или набързо откъсваше ябълките от по-ниските клони, но дори и тези незначителни блага бяха рядкост. Често болката от глада ставаше толкова нетърпима, че той започваше гневно да крещи и жестоко да рита сплетените храсталаци. Веднъж ритна толкова яростно и изпищя толкова силно, че падна по лице сред шубраците, останал без дъх, и после дълго не успя да се изправи. Лежеше заслушан в заглъхващото ехо на вика си и мислеше, че ще умре.
Не, животът в гората изобщо не беше толкова славен, колкото си го беше представял в онези далечни следобеди в Хейхолт, докато седеше в ухаещите на сено и кожа конюшни и слушаше разказите на Шем. Могъщият Алдхеорте беше мрачен и стиснат домакин, който неохотно даваше подслон на скитниците. Докато се криеше в бодливите храсти, за да проспи деня, докато криволичеше мокър и треперещ през мрака под уловената в мрежата на клоните луна или крадешком притичваше през градините в прекалено голямото си увиснало наметало, Саймън осъзнаваше, че е по-скоро страхливец, отколкото бандит.
Въпреки че навсякъде носеше със себе си навитите на руло страници, в които Моргенес беше описал живота на Джон, сякаш бяха кралски жезъл или светото Дърво на някой свещеник, дните се нижеха, а той все по-рядко и по-рядко ги четеше. В кратката привечер между оскъдното ядене — ако изобщо имаше такова — и ужасяващата, потискаща тъмнина на откритото небе той развързваше свитъка и прочиташе част от някоя страница, ала с всеки ден му ставаше все по-трудно да разбере смисъла. Една страница, на която се открояваха имената на Джон, Ейлстан — Краля на рибарите и дракона Шуракай, привлече за малко вниманието му, ала след като упорито я прочете четири пъти, той установи, че е разбрал също толкова, колкото и от годишните кръгове върху някое отсечено дърво. В следобеда на петия ден, откакто беше в гората, той седеше и плачеше тихо, с разпилени в скута му страници. Разсеяно погали гладкия пергамент, както преди безкрайно много време чешеше кухненската котка в една топла светла стая, ухаеща на лук и на канела…
Осем дни след премеждието в „Дракона и Рибаря“ той мина съвсем близо край Систан — едно малко по-голямо от Флет селце. Над двата глинени комина на крайпътния хан се виеше дим, но пътят беше безлюден под яркото слънце. Саймън се загледа от склона на хълма през горичката от сребристи брези и споменът за последното му топло ядене го удари в главата като с юмрук, коленете му омекнаха и той едва не падна. Онази отдавна отминала вечер, независимо от завършека й, му се стори почти като някогашния разказ на доктор Моргенес за езическия рай на древните жители на Римърсгард — вечно пиене и разказване на истории, един безкраен празник.
Той се прокрадна надолу по склона към притихналия хан с разтреперани ръце и налудничави планове в главата, как да открадне парче месо от перваза на отворения прозорец или да се вмъкне през задната врата и да задигне нещо от кухнята. На средата на склона внезапно осъзна какво прави: напускаше сянката на дърветата по обяд, едно болно, трескаво животно, загубило инстинкта си за самосъхранение. Изведнъж се почувства гол въпреки вълненото наметало и замръзна на място, после се обърна и бързо пое назад към стройните като лебедови шии брези. Сега дори и те му се сториха твърде несигурно прикритие. С проклятия и пъшкания той се закатери към по-гъст заслон и потъна в успокояващото лоно на Алдхеорте.
След петдневно вървене на запад от Систан мръсният и гладен младеж се катереше по поредния склон и гледаше надолу към една груба колиба, разположена в малка горска долина. Беше сигурен доколкото въобще можеше да е сигурен при тези накъсани и объркани мисли, — че още един ден без истинска храна или поредната самотна нощ в студената, негостоприемна гора ще го накарат окончателно да полудее. Щеше съвсем да се превърне в животното, което все по-често усещаше в себе си. Мислите му бяха нечисти като на някой скот: храна, тъмни закътани местенца, изтощително скитане из гората — това бяха грижите, които изцяло поглъщаха вниманието му. Беше му все по-трудно да си спомня за замъка. Беше ли топло там? Разговаряха ли другите с него? Когато един клон сцепи наметалото му и одраска ребрата му предния ден, той успя само да изръмжи и да заблъска дървото като истински звяр!