Войната на Калибан

— Какво имате предвид? — попита, опитвайки се да използва чара си.

— Тях. Ако разчиташ на тях да ти помогнат в кариерата, добре е да знаеш, че няма да го направят. Онези, за които работиш, са си такива. Разберат ли, че си допуснал грешка, вече не представляваш нищо за тях. Те не търпят провалите.

— Аз…

— Нито пък аз. Не оставяй лични неща в бюрото си.

Видя го в очите му. Бъдещето, което бе планирал и за което бе работил, което го бе определяло като човек, се разпадна. На негово място се надигна живот на основна издръжка. Това не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно. Но бе цялата справедливост, която Авасарала можеше да въздаде за толкова кратко време.

Когато вратата се затвори, Боби прочисти гърлото си.

— Какво ще стане с него? — попита.

Авасарала отпи от чая си. Беше хубав, свеж зелен чай, идеално запарен — дъхав, сладък, без нито помен от горчивина.

— На кого му пука? — изсумтя тя. — Яхтата на „Мао-Квик“ потегля след четири дни. Това не е много време. И никоя от нас няма да може дори да се изсере, без лошите да разберат. Ще ти дам списък на хора, с които трябва да обядвам или да пия кафе, преди да заминем. Твоята работа е да уредиш това да стане.

— Сега съм личната ви секретарка, така ли? — наежи се Боби.

— Ти и съпругът ми сте единствените живи хора, които съм сигурна, че не се опитват да ме спрат — каза Авасарала. — Ето докъде съм изпаднала. Това трябва да бъде сторено, а няма на кого друг да разчитам. Така че да. Ти си личната ми секретарка. Ти си телохранителят ми. Ти си психиатърът ми. Всичко това си ти.

Боби наведе глава и издиша с издути ноздри. Устните и се присвиха и тя поклати веднъж голямата си глава — наляво, надясно и отново в центъра.

— Преебана си — изтъкна.

Авасарала отпи пак от чая си. Би трябвало да се чувства съсипана. Би трябвало да избухне в сълзи. Бяха я отрязали от силата ѝ, бяха я изиграли. Жул-Пиер Мао беше седял там, само на няколко метра от мястото, където се намираше в момента, и се беше смял в шепа. Еринрайт, Нгуен и който друг беше в малката му клика. Те я бяха изиграли. Тя беше седяла тук, дърпала конци, разменяла услуги и си бе мислила, че върши истинска работа. В продължение на месеци — а може би и години — не бе забелязала, че постепенно я изолират.

Бяха я направили на глупачка. Би трябвало да се чувства унизена. Но вместо това се чувстваше жива. Това беше нейната игра и ако изоставаше в резултата на полувремето, значи те очакваха от нея да загуби. Нямаше нищо по-хубаво от това да те подценяват.

— Имаш ли оръжие?

Боби едва не се изсмя.

— На хората тук не им харесва марсиански войници да се разхождат въоръжени из сградата на ООН. Даже на обяд трябва да се храня с тъпи прибори. Във война сме.

— Добре, добре. Когато се качим на онази яхта, ти ще отговаряш за сигурността. Ще ти трябва оръжие. Аз ще го уредя.

— Можете ли да го направите? Макар че, честно казано, бих предпочела скафандъра си.

— Скафандър ли? Какъв скафандър?

— Когато пристигнах, носех със себе си изработена по мярка сервоусилваща броня. Видеозаписът с чудовището беше свален от нея. Казаха, че ще я предадат на вас, за да се уверите, че оригиналният запис не е фалшифициран.