Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
- О, Пен - въздъхна Лус. - Ще се оправиш. Ще се погрижим да те излекуват напълно.
Пен промърмори нещо неразбираемо, което накара Лус да се почувства нервна. Лус се обърна отново към мис София, която затваряше всички прозорци във фоайето един по един.
- Тя отпада бързо - каза Лус. - Трябва да повикаме лекар.
- Да, да - каза мис София, но нещо в тона й звучеше разсеяно. Изглеждаше погълната от затварянето на всички врати и прозорци в сградата, сякаш сенките от гробището идваха насам точно сега.
- Лус - прошепна Пен. - Изплашена съм.
- Недей. - Лус стисна ръката й. - Ти си толкова смела. През цялото това време беше такъв стълб на силата.
- Я стига - каза мис София иззад гърба й, с груб глас, с който Лус никога не я беше чувала да си служи. - Тя е стълб от сол.
- Какво? - попита объркана Лус. - Какво означава това?
Малките лъскави очи на мис София се бяха присвили до
черни цепнатини. Лицето й се сбърчи и тя горчиво поклати глава. После, много бавно, като бръкна в ръкава на плетената си вълнена жилетка, извади дълъг сребърен кинжал.
- Това момиче само ни забавя.
Очите на Лус се разшириха, докато гледаше как мис София вдига кинжала над главата си. Замаяна, Пен не схвана какво става, но Лус определено разбра.
- Не! - изпищя тя, като посегна нагоре да спре ръката на мис София, да отблъсне кинжала. Но мис София знаеше какво прави и ловко блокира ръката на Лус, като я избута настрана със свободната си ръка, докато бавно прокарваше острието през гърлото на Пен.
Пен изсумтя и се закашля, дишането й стана накъсано. Очите й се завъртяха назад в ямките си, както правеха, когато мислеше. Само че тя не мислеше, а умираше. Най-после очите й срещнаха тези на Лус. После бавно се замъглиха и дишането на Пен утихна.
- Мъчително, но небходимо - каза мис София, като избърса острието в черния пуловер на Пен.
Лус се запрепъва назад, покрила устата си, неспособна да изпищи и неспособна да извърне поглед от умиращата си приятелка, неспособна да погледне жената, за която беше смятала, че е на тяхна страна. Внезапно осъзна защо мис София беше залостила всички врати и прозорци във фоайето. Не беше, за да попречи на някого да влезе. А за да попречи на нея да излезе.
Далече от очите
Най-горе на стълбите имаше равна тухлена стена. Задънени-те улици от всякакъв вид винаги бяха карали Лус да изпитва клаустрофобия, а тук беше още по-лошо заради ножа, насочен към гърлото й. Осмели се да хвърли поглед назад към стръмно-то стълбище, което бяха изкачили. Оттук падането изглеждаше много дълго и мъчително.
Мис София отново говореше на различни езици, като мърмореше под носа си, докато сръчно отваряше нова скрита врата. Тя блъсна Лус в мъничък параклис и заключи вратата зад тях. Вътре бе смразяващо студено и миришеше натрапчиво на тебе-ширен прах. Лус се насили да диша, да преглътне слюнката с вкус на жлъчка, събрала се в устата й.
Пен не можеше да е мъртва. Невъзможно беше цялото това нещо да се е случило току-що. Мис София не можеше да е толкова зла.
Даниел й беше казал да се довери на мис София. Беше казал на Лус да отиде с нея, докато той успее да дойде да я вземе...
Мис София не обръщаше внимание на Лус: просто се движеше из стаята, като палеше свещ след свещ, коленичейки пред всяка, и все така нареждаше нещо на език, който Лус не разбираше. Проблясващите дарохранителници показваха, че параклисът е чист и добре поддържан, което означаваше, че сигур-но там скоро беше влизал някой. Но със сигурност мис София беше единствената в кампуса, която имаше ключ за скритата врата. Кой друг изобщо знаеше, че това място съществува?
Таванът от червени плочки беше наклонен и неравен. Широки, избелели гоблени обгръщаха стените: по тях имаше изображения на зловещи създания - получовеци, полуриби - които се биеха върху бушуващо море. Далече отпред имаше малък бял олтар, а по протежение на сивия каменен под имаше няколко реда прости дървени скамейки. Лус трескаво се заоглежда за изход, но нямаше други врати, и никакви прозорци.
Краката на Лус трепереха от ярост и страх. Агонизираше заради Пен, предадена и лежаща сама в подножието на стълбите.
- Защо правите това? - попита тя, като се отдръпна назад и се опря с гръб в сводестите врати на параклиса. - Аз ви имах доверие.
- Ти сама си си виновна за това, скъпа - каза мис София, като изви грубо ръката на Лус. После кинжалът отново опря в шията й и мис София я подкара към пътеката между скамейките в параклиса. - В най-добрия случай доверието е лекомислен стремеж. В най-лошия, е добър начин да си намериш смъртта.