Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
- Сериозно ли е? - прошепна дрезгаво Пен. Примигна бързо, явно раздразнена, че не е в състояние да повдигне глава, за да види сама.
- Не - излъга Лус, като поклати глава. - Просто порязване. - Тя се задави, опитвайки се да преглътне гаденето, надигнало се в нея, когато запретна оръфания черен ръкав на Пен. - Причинявам ли ти болка?
- Не знам - изхриптя Пен. - Не чувствам нищо.
- Момичета, защо се бавите? - Мис София се беше върнала.
Лус вдигна поглед към мис София, внушавайки й мислено да не казва колко лошо изглежда нараняването на Пен.
Тя не го направи. Кимна бързо на Лус, после протегна ръце под Пен и я повдигна като родител, който носи дете в леглото.
- Държа те - каза тя. - Вече не остава много време.
- Хей. - Лус последва мис София, която носеше тежестта на Пен, сякаш беше торба с перушина. - Вие как...
- Никакви въпроси, не и докато не бъдем далече от всичко това - каза мис София.
Далече. Нямаше нищо друго, което Лус да иска толкова малко, колкото да бъде далече от Даниел. А после, след като прекосиха прага на гробището и вече стояха на равния терен на училищния двор, тя не успя да се сдържи. Погледна назад. И мигновено разбра защо Даниел й беше казал да не го прави.
Виещ се сребристозлатен огнен стълб изригна от тъмната среда на гробището. Беше широк колкото самото гробище, като сплетена на плитка светлина, издигаща се на стотици метри във въздуха и изпаряваща облаците. Черните сенки подръпваха светлината, като от време на време изтръгваха тънички пипала и ги отнасяха, пищейки пронизително в нощта. Докато кълбя-щите се нишки се сменяха - веднъж повече сребърни, веднъж -повече златни, - звук, състоящ се от един единствен акорд, започна да изпълва въздуха, наситен и неспирен, силен като могъщ водопад. Ниските ноти отекнаха като гръм в нощта. Високите ноти прозвънваха и изпълваха пространството около тях. Това беше най-величествената, най-съвършено балансираната божествена хармония, чувана някога на земята. Беше прекрасно и ужасяващо, и всичко вонеше на сяра.
Всички на мили наоколо сигурно бяха повярвали, че светът свършва. Лус не знаеше какво да мисли. Сърцето й се сви.
Даниел й беше казал да не поглежда назад, защото знаеше, че видът на ставащото ще я накара да поиска да отиде при него.
- О, не, няма да го направиш - каза мис София, като сграбчи Лус за врата и я повлече през кампуса. Когато стигнаха гимнастическия салон, Лус осъзна, че мис София бе носила Пен през цялото време, като си служеше само с една ръка.
- Какво сте вие? - попита Лус, когато мис София я бутна през двойните врати.
Библиотекарката измъкна дълъг ключ от джоба на украсената си с мъниста червена плетена вълнена жилетка, и го плъзна в една част от тухлената стена в предната част на фоайето, която дори не приличаше на врата. Безшумно се отвори вход към дълго стълбище, и мис София направи знак на Лус да тръгне пред нея нагоре по стълбите.
Очите на Пен бяха затворени. Или беше в безсъзнание, или я болеше твърде много, за да ги държи отворени. Така или иначе, беше забележително тиха.
- Къде отиваме? - попита Лус. - Трябва да се махнем оттук. Къде е колата ви? - Не искаше да плаши Пен, но трябваше да стигнат до някой лекар. Бързо.
- Тихо, ако знаеш какво е добро за теб. - Мис София хвърли поглед към раната на Пен и въздъхна. - Отиваме в единственото помещение на това място, което не е било осквернено със спортно оборудване. Където можем да бъдем сами.
Дотогава Пен беше започнала да стене в ръцете на мис София. Кръвта от раната й се стичаше в гъста, тъмна струя върху мраморния под.
Лус огледа стръмното стълбище. Дори не му виждаше края.
- Мисля, че заради Пен трябва да останем тук долу. Ще трябва да доведем помощ съвсем скоро.
Мис София въздъхна и положи Пен върху камъка, като бързо отиде да заключи предната врата, през която току-що бяха дошли. Лус падна на колене пред Пен. Приятелката й изглеждаше толкова дребна и крехка. В мъждивата светлина, която идваше от изящния полилей от ковано желязо над тях, Лус най-после видя колко лошо беше ранена.
Пен беше единствената приятелка на Лус в „Меч и Кръст“, с която тя се чувстваше близка, единствената, която не я плашеше. След като беше видяла на какво са способни Ариана, Габ и Кам, малко неща звучаха смислено. Но едно звучеше: Пен беше единствената в „Меч и Кръст“, която беше като нея.
Само дето Пен беше по-силна от Лус. По-умна, по-щастли-ва и по-сговорчива. Тя беше причината, поради която Лус изобщо беше успяла да оцелее през тези първи няколко седмици в поправителното училище. Без Пен, кой знае къде ли щеше да бъде?