Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Сложна, но не и невъзможна — отговори тя.
— Нима? — попита Лоран.
— Разбира се. Не е невъзможно. Пари се спечелят и от лотарията — обясни Бертран. — Или като обереш банка. Или ако получиш наследство. Това е най-лесният начин.
— Все пак повечето хора работят, за да получат пари — каза остро леля Матилд, докато оставяше кухненския нож, и с пъргави движения на пръстите прегледа съдържанието на касетката на Бертран. — Не сте ли донесли киселите млека за леля Жермен, Бертран? Тя яде само това и ако не й се достави, ще гладува. Сега е толкова слаба, като сгъваемо колело е. Направо да не повярваш, че е била дебела като пъпеш! А къде е кухненският парцал? Три пъти изрично ви напомних за него.
— Всичко е тук — отвърна търпеливо Бертран. — Също и киселото мляко с ягоди за старата дама. — После се обърна към Лоран: — Разбира се, че можеш и да работиш, за да спечелиш пари, но моят опит показва, че човек може да остарее и побелее, преди да успее да задели нещичко.
— Нямам толкова много време — рече Лоран и се съсредоточи върху другите предложения на Бертран.
Да спечелиш от лотарията, изглеждаше му малко вероятно, пък и той не знаеше как изобщо се прави това. Наследство също едва ли щеше да получи скоро, понеже лицата, от които зависеше, до един бяха в цветущо здраве. Оставаше възможността за нападение на банка.
— Но ако ме хванат, ще отида в затвора — помисли той на глас.
— Зависи къде ще те хванат — отвърна леля Матилд, която отново се беше навела с неподвижна физиономия над лука си и казваше на Бертран кое къде да сложи от покупките.
— Ако нападна някоя банка в Систерон? — уточни Лоран.
— Да, тогава определено ще отидеш в затвора — съгласи се леля Матилд. — Макар да не мога да кажа нищо добро за банките, бих те посъветвала да не го правиш. Баба ти не ти ли дава достатъчно джобни?
— Напротив, напротив — побърза да я увери Лоран.
Бяха достатъчни за сладкиши и нов звънец за колелото и за странното малко преспапие за писма на Анри Жур (Анри беше поискал десет франка за него, но Лоран го придума да му го даде за шест), ала той се съмняваше, че ще стигнат за този особен мравоядец.
— Още ли се прехласваш по онази костенурка? — осведоми се леля Матилд.
Лоран беше видял това впечатляващо животно в един зоомагазин и копнееше на всяка цена да го има. За жалост, то струваше петстотин франка и никой не искаше да му го купи.
— Не! — извика Лоран. — Искам да кажа, да, но нямах нея предвид.
Явно никой не разбираше колко е сериозно положението! Вуйчо Корин беше казал, че „Ринкинкин“ може да издържи само още една година. И какво щеше да се случи после? Ако ипочудовищата не бъдат спрени, земята под краката им ще се натроши. И те ще трябва да се махнат оттук — той и баба, вуйчо Корин, леля Жермен, леля Матилд и Бертран и неговата дебела жена Ермелин, а хубавата стара къща щеше да се срути. Каква ужасяваща мисъл!
— Става въпрос за една по-особена покупка — добави той сериозно.
Фразата „по-особена покупка“ му беше добре позната, по-рано майка му Жозефин често си служеше с нея и Лоран я беше запомнил.
— Две хиляди и петстотин франка за чифт обувки, Жозефин? — извикваше вуйчо Корин и й подаваше някаква сметка. — Сигурно е станала грешка!
— Корин, станал си истински селянин, щом не знаеш колко пари му трябват в днешно време на човек в Париж за чифт прилични обувки — отвръщаше майката на Лоран. — Като те гледа човек, никога не би си помислил, че някога си бил най-ухажваният паркетен лъв в Париж. Както и да е, аз, за разлика от вас, провинциалисти, ходя по светски паркет и не мога да се разхождам по гумени галоши с налепени по тях кокоши изпражнения.
Вуйчо Корин само прехапваше гневно устни. Той не носеше, случайно Лоран знаеше много добре това, гумени галоши с налепени по тях кокоши изпражнения, кокошките бяха грижа единствено на Ермелин.
— Стиснат, тираничен селянин!
— Много добре знаеш, че трябва да пестим, Жозефин — насилваше се да отвърне Корин, при което гласът му звучеше много по-спокойно, отколкото предполагаше изражението на лицето му. Зелените му очи съвсем потъмняваха от ярост.
Лоран беше виждал това у майка си, която имаше същите очи — те можеха да блестят в светлозелено от радост или да придобият матов сиво-зелен цвят от отегчение. Когато Жозефин и Корин се караха, очите и на двамата ставаха толкова тъмни, че цветът им почти не се разпознаваше.