Среднощният диамант [bg]

За момент се почувствах слаба, сякаш коленете ми щяха да се подкосят, а после прилив на енергия рязко ме съживи. Не можех лесно да прекося фоайето, така че вместо това изтичах до вратата на канцеларията и я отворих. Аделейд седеше с двамата Торн и майката и сина Дойл и при влизането ми всички удивено вдигнаха погледи. Джаспър се навъси:

— Казах ви да не…

— Те са тук! — извиках. — Те са тук! Не го разбирам, но те са тук.

— Кои? — запита настоятелно той.

— Другите момичета! Другият кораб. — Погледнах Аделейд: имах нужда тя да разбере колко съществено важно беше това. — Аделейд, Тамзин е жива!

Всички в стаята изскочиха от местата си и изтичаха в претъпканото фоайе. Аделейд беше точно до мен, когато прекосихме със спринт стаята, проправяйки си път, докато отчаяно се опитвахме да видим дали невъзможното беше наистина възможно. И не бяхме само ние. Царуваше хаос.

Всеки път, когато бях изгубвала някого, винаги ме измъчваха едни и същи въпроси. Размишлявах дали съм можела да направя нещо по различен начин. Питах се дали е честно, че живея, докато те са умрели. Питах се как щях да се справя без тях.

Но никога не бях питала какво би станало, ако някой от тези хора се върне. Защото независимо колко много ме нараняваше тяхната загуба или колко много разсъждавах върху случилото се, винаги бях приемала, че то се бе случило. Беше свършено. Никой не се връщаше от смъртта.

И въпреки това… Тамзин стоеше точно пред мен.

Не можехме да престанем да се прегръщаме. Трите се смеехме, плачехме и бърборехме извинения, които никоя от нас не чуваше. Бяхме твърде погълнати една от друга, твърде зашеметени от чудото, че някак, противно на всякаква логика, се бяхме събрали отново.

— Приятели! Приятели! — Джаспър се беше покачил върху един стол и се опитваше да надвика врявата. — Ставате свидетели на чудо, случващо се право пред очите ни. Нещо, което никой от нас не смяташе за възможно. Току-що научих, че както несъмнено можете да се досетите, Сивата чайка не се е изгубила в морето! Претърпяла е големи щети в бурята и вятърът я отвял далече от курса — далече, далече на север в колонията Грашонд.

Шокът на Аделейд беше отражение на моя собствен. Мрачното кимване на Тамзин ни даде да разберем, че той говореше истината.

— На кого трябва да благодаря за това? — възкликна Джаспър. — На кого трябва да благодаря, задето е спасил моите момичета?

Младият мъж, който бе проговорил пръв пред вратата — Гидиън Стюарт — бе удостоен със специално внимание и бързо стана най-любимият човек на Джаспър в целия свят. Джаспър обсеби него и другите водачи от Грашонд, засипвайки ги с дъжд от благодарност и обещания за подаръци.

— Отказват да приемат каквото и да е — каза Тамзин. Смъкна от главата си една бяла забрадка и тръсна огненочервената си коса, за да я освободи. — Смятаха, че е техен дълг, вменен им от Урос, да ни доведат тук.