Среднощният диамант [bg]

— Значи тази амбиция да довършиш случая, целта, за чието постигане ми каза, че работиш… не е, за да се установиш в агенцията. Не става дума да подкрепиш Сайлъс. Става дума за отмъщение.

Грант се намръщи:

— Има нещо повече от това.

— На мен ми звучи доста неприкрито.

— Мирабел, ще си върна положението. — В един от малкото подобни моменти от познанството ни той се опитваше да ме убеди в нещо, вместо да ми каже. Почти ме умоляваше. — Вероятно ще получа ново име — истинско име, не онази шега с „човек без положение“, която ми е дал чичо ми вместо име! Всичко, което ми отнеха, ще ми бъде върнато — с лихвите.

— Но това ли е, което искаш? — възкликнах. Понякога ми се струваше толкова безразличен към света. Това беше почти невъзможно за проумяване. — Наистина ли искаш да живееш с хора, които са ти причинили това? Да изоставиш Сайлъс и Айана? Те приличат повече на твое семейство, отколкото който и да е от кръвните ти роднини.

— Не става въпрос само за тях. А също и за земята. Мислех си, че тъкмо ти ще знаеш какво е да изтръгнат родината ти от теб.

— Аз я отхвърлих. Не ме е отхвърлила тя.

— Значи си приключила с нея? Приключила си с това да бъдеш сирминиканка? Настанила си се твърде удобно в осфридианското висше общество?

Въпросите ме завариха неподготвена:

— Н-не. Разбира се, че не.

— Искаш ли да видиш Сирминика отново? — настоя той.

— Да. Тя все още е част от мен. Но не е възможно да се върна скоро.

— Е, Империята също още е част от мен. Чувствам я отвътре. — Той почука с пръст по гърдите си. — Имам нужда да я видя отново и мога да се върна.

— Да, но ми се струваш обсебен от мисълта да го направиш по начин, който се фокусира върху отмъщението. Първото, което спомена, беше мисълта да получиш по-висок ранг от чичо си — а не повторната среща с родното си място.

— Не си в положение да ми изнасяш лекции предвид някои от твоите житейски избори понастоящем — каза предупредително той.

— А ти не си в позиция да ми четеш лекции за пазенето на тайни! Кога смяташе да ми кажеш това? Щеше да ми хареса да знам, преди да се озова в леглото ти, че после смяташ да отпрашиш на другия край на континента!

— Това щеше ли да промени нещата? — попита той. — Току-що каза, че не си мислила отвъд това.

— Предполагам, че не съм единствената — процедих. — Но защо има значение? В края на краищата ме харесваш само малко. — Още докато говорех, знаех, че съм лицемерка. Бях си направила планове без него, а после бях имала наглостта да се възмутя, когато той направи своите. Никой не беше предаден в този случай. Не си бяхме дали обещания. Знаех всичко това… но то не променяше факта колко наранена и гневна се чувствах. Колко сломена и отхвърлена.