Среднощният диамант [bg]

Той скръсти ръце:

— Така вероятно е най-добре. Не се безпокой — все пак ще се погрижа да получиш част от наградата. Знам колко много значи това за теб. Имам малко злато тук…

— Не. — Вдигнах длан. — Задръж го. Не го искам. Вече не искам нищо от теб.

Той изпухтя насмешливо:

— Разбира се. Защото вече си ме изхвърлила от организма си?

— Да. — Дори аз се изненадах колко студено прозвуча думата. — И защото е очевидно, че аз никога не съм била в твоя. — Подготвих се за хаплив отговор, но той не дойде.

— Мирабел…

Протегна ръка и докосна бузата ми. Подскочих леко и той бързо отдръпна ръка, взирайки се в мокрия връх на пръста си, сякаш никога преди не беше виждал нещо подобно. Потрих лицето си, смутена от онези няколко предателски сълзи. Дори не разбирах защо са там.

Той не каза нищо друго, а просто вдигна зачудено ръка. Повече не можех да понеса да ме вижда така. И също без нито дума повече рязко се обърнах, излязох от спалнята и се втурнах навън през предната врата. Страхувах се, че ще се опита да ме спре. А също така се страхувах и че няма.

Но той ме остави да си вървя — както правеше винаги — и докато затръшвах вратата, думите от по-ранния ни разговор ме връхлетяха като физически удар:

Никога не съм те изхвърлял. Ти изхвърча гневно навън.

Този път няма.

Затичах надолу по стъпалата. Пияни гуляйджии още залитаха по улиците, но не погледнах никого или нищо, докато се озовах извън града и почти до пътеката през мочурището. Спрях да се съвзема и с изненада открих, че треперя. Усещах ужасна болка в гърдите, толкова силна, че не знаех как мога да направя и една стъпка повече. Вече не бях разгневена. Просто тъжна. И изцедена. Примигнах, за да спра напиращите нови сълзи, а после се шмугнах в храстите.

Какво се беше случило току-що?

Бях зашеметена от облекчение, когато открих, че е жив, обзета от екстаз, когато най-накрая се бяхме отдали един на друг. А сега… сега просто исках да се измъкна и да се скрия от света. Думите му още ме пареха особено защото в тях бе имало известна истина. Нямаше да се откажа да помогна на Лонзо, но над онова, което вършех с Том и Рупърт, определено витаеше сянка на непочтеност независимо колко много исках да си втълпя обратното. Бях същата като баща си, използвах всички възможни средства.

Но Грант също трябваше да ми каже, че е възнамерявал да напусне Кейп Триумф — и то не само за да обиколи колониите, а да се засели при напълно различна нация. Нация, далече от мен.

Всъщност не съм мислила за нас отвъд това.

Заковах се внезапно на пътеката, когато си спомних изражението му в момента, когато бях изрекла тези думи. Тогава не го бях разпознала, но сега осъзнах какво бях видяла за миг в чертите му. Болка. Когато бях пристигнала, преливаща от радост и облекчение да го видя жив, той ми беше казал, че не е лесен за нараняване. Но се оказа, че е — и го бях наранила именно аз.