![Смъртта на светлината [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/9/smrtta-na-svetlinata-bg-download.jpg)
Смъртта на светлината [bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-580-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Смъртта на светлината [bg]». Краткое содержание книги:
„Отлична научна фантастика… Дивият Запад в космическото пространство!“ Лос Анджелис Таймс
„В тази незабравима космическа опера най-продаваният автор на „Ню Йорк Таймс“ Джордж Р. Р. Мартин представя смразяваща гледка на вечната нощ… мимолетен свят, на който се сблъскват култури, кодекси на честта не съществуват и ловец и жертва често сменят местата си. „Смъртта на светлината“ взриви представата ми за това, което би могла да е и би могла да прави фантастиката и какво може да постигне необузданото въображение“. Майкъл Чабон
„Галактическият фон е великолепен… Мартин знае как да държи читателя“. сп. „Азимов“
„Джордж Р. Р. Мартин има гласа на поет и ум като стоманен капан“. Олджис Бъдрис
„Винаги очаквам най-доброто от Джордж Р. Р. Мартин и той винаги го поднася“. Робърт Джордан
— Кръвен дар — повтори Вайкъри. — Сигурно е полудял, т’Лариен. Гарс Айрънджейд Янацек не беше такъв. Не беше Брайт, не даваше кръвни дарове. Повярвай ми.
— Да — каза Дърк. — Беше обезумял. Прав си. Разбрах го от начина, по който говореше. Да. — Беше много близо до сълзите и се зачуди дали си личи. Все едно беше поел всичкия страх и всичката болка на Джаан в себе си; Айрънджейд изглеждаше по-силен и по-решителен с всяка секунда, докато скръбта напираше неканена в очите на Дърк.
Вайкъри погледна застиналото тяло.
— Бих искал да скърбя за него, за нещата, които беше, и нещата, които имахме, но няма време. Ловците идват след нас с хрътките си. Трябва да бързаме. — Коленичи за миг до Янацек и хвана отпуснатата му кървава ръка. После целуна каквото бе останало от устните му, а с другата ръка си погали сплъстената коса.
Но когато се изправи, стискаше в ръката си черна желязна гривна и Дърк видя, че ръката на Янацек е оголена, и го жегна внезапна болка. Вайкъри прибра празното желязо в джоба си. Дърк задържа сълзите и езика си.
— Трябва да тръгваме.
— Ще го оставим тук просто така? — попита Дърк.
— Да го оставим? — Вайкъри се намръщи. — А, разбирам. Погребването не е каваларски обичай, т’Лариен.
Ние изоставяме мъртвите си в гората, традиционно, и ако зверовете изядат каквото сме оставили, не изпитваме срам. Животът трябва да подхранва живот. Не е ли по-уместно силната му плът да даде сила на някой бърз и чист хищник, отколкото на гмеж от гадни личинки и гробни червеи?
Тъй че го оставиха там, където Вайкъри беше пуснал тялото, малко открито пространство сред безкрайната жълто-кафява гора, и поеха през тъмните храсти към Крайн Ламия. Дърк носеше небесния си скутер и се мъчеше да издържи на бързия ход на Вайкъри. Само след минута стигнаха до висока полегата черна скала.
Когато Дърк стигна до нея, Джаан вече беше на средата ѝ. Кръвта на Янацек беше засъхнала на кафява кора по дрехите му, които бяха станали черни. Изкачваше се пъргаво, пушката му бе метната през гърба, силните му ръце се местеха с увереност от една издатина на друга.
Дърк изпъна сребристата тъкан на небесния си скутер и излетя.
Тъкмо се беше издигнал над най-високите клони на удушвачите, когато чу късия вик на банши, някъде наблизо. Извърна глава и очите му затърсиха огромния хищник.
Малката поляна, на която бяха оставили Янацек, се виждаше лесно отгоре, петно сумрачна светлина, почти на ръка разстояние. Но Дърк не можеше да види тялото — центърът на поляната представляваше гъмжило от боричкащи се жълти телца. Пред погледа му други малки фигурки прелитаха да се включат в разгарящия се пир.
Банши се появи сякаш отникъде, увисна неподвижно над битката и нададе ужасно дългия си вопъл, но дърводуховете продължиха безумната си свада, без да обръщат внимание на шума, писукаха и се деряха с нокти. Банши се спусна надолу. Сянката ѝ ги покри, големите ѝ криле затрептяха и се сгънаха и тя кацна. А след това беше сама, духове и труп загърнати в кръвожадната ѝ хватка. Дърк се почувства странно окуражен.
Но само за миг. Докато банши лежеше долу, изведнъж прозвуча остър писък и Дърк видя как бързо малко тъмно петно се стрелна надолу и кацна отгоре ѝ. Последва го друго. И друго. И десетки, всички наведнъж. Докато мигне, духовете сякаш се бяха удвоили. Банши разгъна отново огромните си триъгълни криле и те запърхаха вяло, лениво, но не се вдигнаха. Дребните хищници я бяха затрупали, хапеха, деряха с нокти, затискаха я с тежестта си и я разкъсваха. Притисната към земята, тя не можеше дори да нададе болезнения си вик. Умря мълчаливо, с храната ѝ все още под нея.
Докато Дърк са откачи от небесния си скутер на върха на хребета, поляната отново представляваше кипнала жълта маса, също както я беше видял преди малко, и нямаше и най-малък знак, че банши изобщо е била там. Гората беше затихнала. Дърк изчака Джаан Вайкъри да стигне до него. Поеха отново в мълчание.
Пещерата беше студена и тъмна, и безкрайно тиха. Часове изминаха под земята, докато Дърк вървеше след малката трепкаща светлина на ръчния фенер на Джаан Вайкъри. Светлината го водеше през извиващи се подземни галерии, през ехтящи зали, където мракът продължаваше вечно, през клаустрофобно тесни проходи, където се провираха на ръце и колене. Светлината беше неговата вселена; Дърк загуби всякакъв усет за време и пространство. Нямаха нищо, което да си кажат с Джаан, тъй че не си казваха нищо; единствените звуци бяха стърженето на ботушите им по прашния камък и рядкото бумтящо ехо. Вайкъри познаваше пещерата си добре. Никога не се колебаеше, нито губеше пътя. Тътреха се и пълзяха през тайната душа на Ворлорн.