Смъртта на светлината [bg]

Той сви рамене.

— Брайт не са любезни противници в играта. Ще оцелея. — Пусна ръцете ѝ и бръкна в джоба си. — Гуен, имам нещо за теб.

В юмрука му — два скъпоценни камъка. Жар-камъкът, объл и с груби ръбове, смътно огрян отвътре, тлеещ в шепата му. И шепнещият камък, по-малък, по-тъмен. И мъртъв и студен.

Гуен ги взе мълчаливо. Повъртя ги в ръката си за миг, намръщена. После прибра жар-камъка в джоба си и върна шепнещия камък на Дърк.

Той го взе.

— Последното, което имам от Джени. — Ръката му се затвори около ледената капка спомен и тя отново изчезна в джоба.

— Знам — каза тя. — Благодаря ти за дара. Но честно казано, той вече не ми говори. Предполагам, че съм се променила твърде много. Не съм чувала шепот от години.

— Подозирах нещо такова. Но трябваше да ти го предложа — него и обещанието. Обещанието все още е твое, Гуен, ако изобщо ти потрябва някога. Наречи го моето желязо-и-огън. Не искаш да ме превърнеш в лъжечовек, нали?

— Не — отвърна тя. — Другият…

— Гарс го опази, когато захвърли другите. Помислих, че може би ще поискаш да го вгнездят отново, с новите. Джаан никога няма да разбере разликата.

Гуен въздъхна.

— Добре. — И добави: — Откривам, че съжалявам за Гарс в края на краищата. Не е ли любопитно? През всичките години, които прекарахме заедно, едва ли имаше ден, в който да не се стиснем за гърлата с горкия Джаан, заклещен между двама ни, обичащ и двама ни. Имаше времена, когато бях почти сигурна, че единственото, което стои между мен и щастието, е Гарс Айрънджейд Янацек. Само че него вече го няма и откривам, че ми е много трудно да повярвам. Продължавам да очаквам, че ще се появи във въздушната си кола, въоръжен до зъби и ухилен, готов да ми се сопне и да ме постави на място. Може би когато наистина проумея, че е истина, тогава може би ще плача. Не мислиш ли, че това е любопитно?

— Не — каза Дърк. — Не.

— Бих могла почти да плача и за Аркин — каза тя. — Знаеш ли какво каза той? Когато дойде при мен в Крайн Ламия? След като го нарекох лъжец и го ударих, и го пребих… знаеш ли какво каза?

Дърк поклати глава и изчака.

— Каза, че ме обича. — Гуен се усмихна криво. — Каза, че винаги ме е обичал, от мига, в който се срещнахме на Авалон. Не мога да се закълна, че каза истината. Гарс винаги казваше, че манипулаторите са умни, и нямаше нужда Аркин да е гений, за да види как ми въздейства разкритието му. За малко щях да го пусна, когато ми го каза. Изглеждаше толкова малък и жалък, и хлипаше. Но вместо това… Видя ли лицето му? — Тя се поколеба.

— Видях го — каза Дърк. — Грозно.

— Аз му направих това — каза Гуен. — Но мисля, че вече му вярвам. По някакъв гаден начин той наистина ме обича. И е виждал какво си причинявах; и е знаел, че сама за себе си никога не бих оставила Джаан, тъй че е решил да използва теб — да използва всички неща, които му казах, с които му се доверих — и така да ме отдалечи от Джаан. Очаквал е, предполагам, че ние отново ще се отдалечим, както на Авалон, и тогава аз ще се обърна към него. Или може би е бил по-разумен, не знам. Твърдеше, че мислел само за мен, за моето щастие, че не можел да търпи да ме гледа в нефрита и среброто. Че изобщо не мислел за себе си. Казва, че е мой приятел. — Въздъхна безнадеждно. — Мой приятел.