Смъртта на светлината [bg]

Дърк отиде до Янацек и го обърна. Парчета мъх бяха полепнали по тялото и попиваха кръвта като гъби. Дърводуховете бяха разкъсали гърлото му, тъй че главата на Гарс се люшна грозно, когато Дърк го отмести. Тежкото му облекло не се беше оказало никаква защита — бяха го изпохапали навсякъде и хамелеоновият плат бе станал на кървави мокри дрипи. Краката му, все още стегнати един до друг от безполезния метален квадрат на небесния скутер, се бяха счупили при падането; от прасците стърчаха парчета кост. Почти еднакви счупвания. Най-зле беше лицето… оглозгано. Дясното око го нямаше. Очната кухина се беше издула от кръв, която бавно се стичаше по бузата му на земята.

Нищо не можеше да се направи. Дърк гледаше безпомощно. Пъхна мълчаливо ръка в джоба на разкъсаното яке на Янацек, извади жар-камъка, изправи се и се обърна към Вайкъри.

— Ти каза, че…

— Че никога не бих могъл да стрелям по него — довърши Вайкъри. — Знам какво казах, Дърк т’Лариен. И знам какво направих. — Говореше много бавно; всяка дума капеше от устните му с тежестта на олово. — Не исках това. Изобщо. Смятах само да го спра, да избия небесния скутер. Той падна в гнездо на дърводухове. Гнездо на дърводухове.

Дърк мълчеше. Юмрукът му се беше стегнал здраво около жар-камъка.

Вайкъри тръсна глава. В тона му прозвуча отчаяние.

— Той ме гонеше. Аркин Руарк ме предупреди, когато му се обадих по видеоекрана в Лартейн. Каза, че Гарс е тръгнал с Брайт, заклел се е да ме убие. Не повярвах. — Потрепери. — Не го повярвах! Но беше истина. Той тръгна след мен, тръгна на лов за мен, с тях, точно както каза Руарк. Руарк… Руарк не е с мен… ние никога… вместо него дойдоха Брайт. Не знам той… Руарк… може би са го убили. Не знам.

Беше уморен и объркан.

— Трябваше да спра Гарс, т’Лариен. Той знаеше за пещерата. Да мисля и за Гуен също. Руарк каза, че Гарс в своята лудост е обещал да я предаде на Лоримаар, и аз го нарекох лъжец, докато не видях Гарс зад себе си. Гуен е моя бетейн, а ти си корариел. Моя отговорност. Трябваше да живея. Разбираш ли? Изобщо не исках да направя това. Отидох до него, пробих си път с огън… новоизлюпените бяха върху него, бели дребосъци, възрастните също… горих ги, горих ги, измъкнах го.

Тялото на Вайкъри се разтърси от сухи хлипове, но сълзи нямаше. Нямаше да го позволи.

— Виж. Той носеше празно желязо. Дойде да ме убие. Аз го обичах, а той дойде да ме убие!

Жар-камъкът беше корава бучка от нерешителност в юмрука на Дърк. Той погледна отново надолу към Гарс Янацек, чиито дрехи бяха избелели до цветовете на стара кръв и гниещ мъх, а после нагоре, към Джаан Вайкъри, който стоеше с пребледняло лице и широките му рамене потръпваха. „Дай на нещо име“, помисли Дърк. Сега трябваше да даде име на Джаантъни висш-Айрънджейд.

Пъхна юмрука си в мрака на джоба си.

— Трябваше да го направиш — излъга. — Той щеше да те убие, и Гуен след това. Така каза. Радвам се, че Аркин е успял да те предупреди.

Думите сякаш укрепиха Вайкъри и той кимна мълчаливо.

— Дойдох да те търся — продължи Дърк, — след като не се върна навреме. Гуен беше притеснена. Щях да ти помогна. Гарс ме хвана и ме обезоръжи, и ме предаде на Лоримаар и Пир. Каза, че съм кръвен дар.