Смъртта на светлината [bg]

Реката изчезна. Кротките езера идваха и си отиваха, подминаха и петното бяла плесен, полегнало като струпей над гората. Чу веднъж лая на глутницата на Лоримаар, далече назад, тънките звуци долетяха с вятъра. Не се притесни.

Завиха на юг. Янацек беше малка точка, черна, проблеснало сребро, щом слънчев лъч уловеше платформата, на която летеше. Все по-малка и по-малка. Дърк летеше след него като уморена птица.

Най-сетне Янацек започна да се спуска на спирала към дърветата.

Беше див район. По-скалист от повечето, с няколко полегати хълма и издатини черна скала, прошарена със сребристо и златно. Удушвачите бяха навсякъде — само удушвачи. Очите на Дърк пробягаха насам-натам, търсейки някой самотен висок смърч или син вдовец, или изнемощяло тъмно призрачно дърво. Нямаше. Жълт лабиринт се простираше до хоризонта. Чу паническия писък на дърводухове и ги видя под краката си да прелитат на мъничките си крилца.

Въздухът около него потръпна от вопъла на банши и студена тръпка полази по гръбнака му по причина, която не можеше да назове. Погледна бързо напред и видя лъч светлина.

Кратък, потрепващ в уморените му очи и много ярък… този внезапно изпънат блестящ пръст не беше на мястото си, не тук, не в този сив сумрачен свят. Не беше на мястото си, но беше тук. Щръкнал изведнъж отдолу, жестока огнена стрела, която след миг се изгуби в небето.

Янацек пред него беше като малка парцалена кукла. Тънката пурпурна нишка го забърса, докосна сребърната шейна, на която стоеше — леко, само за миг. Образът се задържа в очите на Дърк. Янацек започна да се преобръща нелепо във въздуха и размаха ръце. Нещо черно изхвърча от ръката му и той полетя надолу към удушвачите, и рухна през сплетените клони.

Шумове. Дърк чу шумове. Музиката на несекващия вятър. Кършещо се дърво, последвано от крясъци на болка и гняв, животински и човешки, човешки и животински, двете и нито едно от тях. Кулите на Крайн Ламия блещукаха над хоризонта, пушливи и прозрачни, и му пееха песен за края на всички неща.

Писъците секнаха. Белите кули се стопиха и вихърът, който го тласкаше напред, издуха парчетата. Дърк се завъртя надолу и вдигна лазера си.

В листака имаше тъмна дупка, дупката, през която беше пропаднал Гарс Янацек: жълти клони, извити надолу и счупени, пролука, достатъчно голяма за човешко тяло.

Тъмно. Дърк надвисна отгоре. Не можеше да види нито Янацек, нито земята под дърветата, толкова гъсти бяха сенките. Но на най-горния клон видя откъсната ивица плат, която плющеше на вятъра и променяше цветовете си. Малък призрак стоеше над нея на стража.

— Гарс! — извика той, без да мисли за врага долу, за мъжа с лазера. Дърводуховете отвърнаха в писклив хор.