Нови римски разкази [bg]

- Браво, би ли ми обяснил какво ти става?

Отвърнах слабохарактерно, че съм се уплашил да не би момичето да ме снима - мършаво извинение. Скиавето вдигна рамене и промърмори укорително:

- Кажи по-скоро, че си се уплашил. Правим още един опит.

Този път той се впусна в голяма обиколка, за да си възвърна доверието в себе си, както се изрази той. Спусна се на Пиаца Венеция, отново се изкачи по Корсо Виторио, мина по моста, накрая пое настървено по нагорнището към Джаниколо30. Стигнахме площада на върха на хълма и той ме накара да сляза, заведе ме в беседката, където ме

почерпи кафе, за да ме успокои. После, докато се качвахме отново на мотора, ми рече:

- Това е усещането, трябва да свикнеш. Сега ще отидем по улиците около Порта Сан Панкрацио. Там живеят само избрани хора, чужденци, професионалисти. С една дума, тук, където и да попаднеш, все е добре.

Наистина малко по-надолу от Портата се спуска тясна стръмна уличка, спокойна, с нацъфтели бели и розови олеандри по тротоарите, стари градини, потънали в бръшлян, а почернелите вили са скрити сред дърветата.

Някъде по средата на пътя се виждаха единствено двама влюбени, разхождаха се бавно в ароматния въздух в сянката на залеза. Навярно бяха чужденци - той висок, слаб, с права кестенява коса; тя руса, нисичка, набита, облечена в бяло, със силни ръце и крака, загорели от слънцето. Бяха се прегърнали през кръста, тя - облегнала глава върху рамото му, вървеше наклонена настрани и носеше чанта, хубава чанта от зелена кожа и бамбук, но не през рамо, а в ръка, увесена небрежно на пръстите и.

- Долу - изсъска Скиавето почти свирепо, - гледай колко се обичат, няма и да се усетят. Това не е чанта, а зряла круша, която ти пада в ръцете. Това е цвете, чака да го откъснеш с два пръста... долу

И той даде газ, а аз, ни жив, ни умрял, се приготвих да дръпна чантата.

Тъкмо стигнахме до тях обаче, откъм другия край на улицата се зададе русо момиченце, което подскачаше по тротоара в кръг. Това стигаше, за да ме накара да се откажа. Моторът продължи до края на улицата и спря зад завоя.

Скиавето беше истински ядосан:

- Ей, ти луд ли си, или се правиш на луд? Чанта, така да се каже, сложена в ръката ти. Драги мой, набий си добре в главата, че да си крадец, се иска смелост, решителност и хладнокръвие. Иначе е по-добре да престанеш и да се разделим.

Накратко, наприказва ми ги всякакви, без да се горещи, но разочарован, отвратен, с достойнство, сериозно - колкото за пример - като ковач, който порицава небрежния си чирак. Вътре в себе си не го упреквах, ала в момента изпитвах едно единствено желание: да се откача веднага, да зарежа занаята на крадец още преди да съм започнал, защото разбрах, че не е за мен. Само дето се срамувах да му го призная така неочаквано, още повече, че аз бях поискал, и той, горкият, се измъчи да ме обучава четири дни по онзи булевард под юнското слънце. Нуждаех се от предлог, от оправдание.