Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Леко заболяване, нищо сериозно. Жегата и виното, найвече виното.
И наистина след малко пациентът промърмори и не спря:
- Умирам, чувствам се много зле, умирам.
Така или иначе успя да стъпи на крака, ние го изпратихме до колата му, паркирана на пътя, където го предадохме на шофьора. Разстроен, изпотен, блед, той намери сили да се сбогува с нас, докато шофьорът го подкрепяше. На Фуско каза:
- Благодаря, Фуско. Отсега нататък разчитай на мен.
По-късно подкачих Фуско:
- Ее, ти си уреден, той ще ти помогне.
Ала Фуско, разстроен, отвърна:
- Напротив. Паломби никога няма да ми прости, че му стана зле пред всички нас. Ще видиш.
Имаше право. От този ден Паломби не му проговори и не го поздравяваше вече. В края на сезона, неизвестно защо, Фуско бе уволнен от строежа и отиде да работи на друго място в града.
ДРЪПВАНЕТО
Разхождах се по Виале Трастевере със Скиавето - наричат го така поради дребния ръст, лицето като на негър, мургавата кожа и къдравата коса. Оплаквах му се, че нямам нито пари, нито работа, а той, както обикновено, скочи:
- Кога ще се решиш? В ръцете ми е да ти намеря и едното, и другото, нали знаеш.
Онази вечер, изглежда, бях пил доста или празните джобове ме правеха по-меланхоличен от друг път. Така или иначе казах с лекота:
- Този път съм за.
Да бяхте видели Скиавето... Веднага ми стисна ръката с топлота, все едно подписвахме споразумение, и на минутата определи среща за следващия ден със заключението:
- Сега остава да свикнеш. Аз ще имам грижа. Утре е първият урок. След четири дни ще направим опит.
А Скиавето се гордееше със своя занаят, казано накратко - да краде, както други се гордеят с почетна професия и натрупан майсторлък.
Започнах аз да се упражнявам заедно със Скиавето близо до Порто ди Рома* на великолепен булевард, асфалтиран, с тротоари и улични лампи, който след триста метра свършва на място, пълно със смет. Тук не минаваше дори и куче; само рано сутрин боклукчиите отиваха да изпразнят фургоните. По този безлюден булевард, в два следобед, когато слънцето е найсвирепо, Скиавето започна да ме обучава в трудното изкуство кражба на дамска чанта.
Идваше с мотора и по средата на дългата улица оставяше едно грозно момче, негов приятел, да стои на тротоара неподвижно с дамска чанта през рамо, аз сядах отзад на мотора, а той караше до края на булеварда към сметището. Там обръщахме и се засилвахме, той управляваше, а аз, минавайки в движение, трябваше да дръпна чантата от ръката на момчето. На думи изглежда нищо работа, но веднага разбрах, че не е толкова лесно. Трябваше да се наведа в точния момент, да пресметна разстоянието, да хвана здраво чантата за дръжката, да я дръпна рязко отгоре надолу, за да я смъкна от рамото, после да се изправя в начална позиция, за да не падна от мотора.
Аз обаче се навеждах или твърде рано или прекадено късно, или не успявах да измъкна чантата, дори падах на земята. Скиавето беше търпелив учител; при всяка грешка казваше кратко:
- Започваме отначало.
За стимул да се науча наистина, ми послужи решението му в един момент да ми покаже как се прави. Използва неприятното момче, което му служеше за кол. Остави ме с чантата през рамо на тротоара, качи на задната седалка момчето - макар и с брада, носеше къси панталони - после отпраши, прехвърча покрай мен и аз останах без чанта, докато моторът с двамата крадци летеше вече далеч, чак там долу, на ослепително блестящия от слънцето асфалт. После онова момче ми върна чантата с глупава усмивка, сякаш казваше: „Ее, няма смисъл да опитваш, и без това не го можеш.”
Стиснах зъби от гняв, скочих на задната седалка и рекох:
- Или мошеник, или кука, този път ще стане.
Ето така най-после грабнах чантата без грешка. Скиавето продължи с уроците още два-три дни, одобри уменията ми и сметна, че е време да се изправя очи в очи с удара.
Очаквах да бъде като на булеварда, но вместо момчето ще е някоя хубава жена, вероятно възрастна госпожа. При срещата със Скиавето на Паседжата Аркеолоджика обаче ме обзе страх, макар да си замълчах от притеснение да не ми се подиграва. Попитах стеснително:
- Трябва ли да почнем точно днес? Вторник е.
А той припряно:
- Започваме днес, разбира се, всички дни стават. Хайде, качвай се.
Тогава предложих отначало да карам аз, а той да дърпа, докато свикна с идеята. Съгласи се. Тръгнахме към Кавалиери ди Малта.
Беше късен следобед; Скиавето, весел, си подсвиркваше, докато карах мотора по нагорнището. Почти повярвах, че сме тръгнали с приятел да търсим момичета. Да бе, какви ти момичета. Щом започнахме да се спускаме от хълма по безлюден път край манастирските зидовете, малко по-надолу видяхме възрастна жена, облечена в черно, едра, страдаща от подагра, едва пристъпяше, бедната, с голяма черна чанта през рамо. Скиавето посочи: