Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Тя се поспря за момент, облягайки се на тоягата си. Нямаше никакъв шанс да хване каквото и да било за ядене тук, а снегът бе заровил всички растения и коренчета под еднометрови преспи. Снежната пустиня представляваше един безкраен бял лабиринт, а единствените признаци на живот бяха далечното грачене на гнусовраните и откъслечния вой на Различните твари през нощта. Призракът на гладната смърт я заплашваше отново, а единственото, което можеше да стори, бе да продължи да се движи.
Маската бе прилепнала плътно към лицето й, сякаш се бе нагодила към извивките му. Сети се за страха и безпокойството си, които бе изпитала при мисълта да я сложи за първи път, опасенията й от безумие или пристрастяване. Колко смешно й изглеждаше това сега. Маската не беше неин враг — всъщност тя навярно беше единствената й надежда да оцелее на това място. Кайку се доверяваше на Маската си, чувстваше се комфортно с нея; и въпреки че тя се бе оказала доста неефективна до този момент, вярата й не спираше да я крепи. И ето че след много дни вярата й най-накрая беше възнаградена.
Тя вдигна глава и видя един пролом, който й се стори познат.
Приближи се до него, застана до заснежения му край и се замисли. Бе сигурна, че е била тук и преди, и макар че си спомняше как минава през подобна пролука в скалите, не можеше да се сети да е виждала нещо подобно при сегашното си пътешествие. В южния му край имаше пътека, която лъкатушеше между два отвесни склона, надвиснали заплашително над нея; знаеше и това, със същата ужасяваща сигурност, както знаеше и че не бе минавала оттук по време на лутанията си из планината.
Когато се огледа наоколо, наистина видя пътеката и пое по нея.
Докато денят се движеше към своя край, девойката откри и други ориентири, за които знаеше — огромно деформирано дърво, стърчащо от снега, протегнало възлестите си, изкривени пръсти към небето; плоска, гладка като огледало равнина от лед, която трябваше да се премине единствено по пътечката от черни камъни, минаваща по средата й; раздвоен планински връх, разкъсан на две от някакво чудовищно и древно бедствие. Всяка гледка пораждаше спомени, които не бяха нейни, но принадлежаха на някои от предишните носители на Маската й — спомени, абсорбирани от дървените й влакна посредством някаква непонятна осмоза.
„Татко“, помисли си момичето. Чувстваше как сълзите й ще рукнат всеки момент. Дървото изведнъж й замириса на Руито — уютна, мускусна миризма на стари книги и бащина любов, аромат, който винаги долавяше, когато сядаше в скута му, или се сгушваше до гърдите му и заспиваше там. Усети го като призрак в съзнанието си, обезсърчаващо безплътен, ала все пак беше там, и се почувства отново като дете.
На следващия ден, още по-гладна и изтощена, тя се сблъска с едно странно явление. Докато вървеше по склона, същинско насекомо сред необятната снежна пустош, изведнъж усети, че Маската започва да се затопля. Главата й се замая. Чувството на беше неприятно, ала малко я притесни. Докато се движеше напред, дървото стана още по-топло; тя реши да отстъпи няколко крачки назад, само за да види какво ще стане, и за нейна изненада температурата на Маската спадна.
„Там има нещо“, си помисли девойката.
Нямаше какво друго да направи, освен да продължи. Тя бавно запристъпя, усещайки присъствието на нещо огромно и невидимо пред себе си. Инстинктивно протегна ръка, страхувайки се да не се блъсне в нещо, ала петте й сетива не можаха да открият каквото и да било.
Ръката й докосна преградата и внезапно блещукащото Чаросплетие се открои пред нея.
Гледката направо спираше дъха — необятна шир от поклащащи се нишки, простиращи се от хоризонт до хоризонт. Не беше точно като стена; по-скоро наподобяваше някаква плътна маса, цялата в примки и възли, които се преобръщаха отвътре навън, поглъщайки се взаимно, след което се възстановяваха отново. Тук проблясващите нишки на Чаросплетието бяха хвърлени в смут, като че ли самата тъкан на света се бе заплела в невъобразима бъркотия, в която всичко сякаш вреше и кипеше. Въпреки това преградата следваше контурите на земята, висока около шест метра и също толкова дълбока. Хаос в идеално подредената рамка. Това не се дължеше на някакво бедствие или на грешка на природата — бе направено абсолютно преднамерено, и то от съществата, които знаеха много добре как да въздействат на света, невидим за човешкия взор.