Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
— Ти… ти също пи… — зяпна Ерис. Вече усещаше сковаността в основата на гърлото си, а ларинксът му започваше да се подува.
— Какво растение само, нали, пискюловото дърво — усмихна се момчето. — Листата и надземните части произвеждат противоотрова на веществото в корените. — Той отвори уста, показвайки някаква тъмнозелена каша, която бе скрил под езика си. След миг я глътна.
Баща му се опита да каже нещо — да се помоли за милост, да се разкае — ала вместо това се свлече от стола си и се строполи на пода. Тейн коленичи до него и го загледа, докато парализата обхвана напълно крайниците му. Очите на Ерис се въртяха като обезумели и момчето се заслушва безстрастно в тихите скимтящи звуци на агония — те бяха максимумът, който баща му можеше да изтръгне от тялото си.
— Виж в какво ме превърна, татко — прошепна Тейн. — Вече съм убиец.
Той взе чашите и бутилката и излезе от стаята. Те бяха единственото доказателство, което можеше да бъде използвано срещу него, в случай че му отправеха обвинение за смъртта на баща му. Не че това му се струваше много вероятно. Майка му не би направила такова нещо. Момчето навлезе в гората и не след дълго писъкът й го застигна от къщурката — беше открила тялото на мъртвия си съпруг.
Този ден той се скиташе из лесовете, обезумял от мъка и отвратен от себе си. Нямаше никаква представа какво ще правят след това, как ще продължат да живеят, какво ще се случи с тях. Знаеше само, че щеше да се грижи за Исия, да я пази и никога нямаше да позволи на мъж като Ерис отново да я нарани. Надяваше се само тя да се възстанови от преживяното и да бъде същото момиче както преди.
Върна се в къщичката посред нощ и отново я завари тиха. Тялото на баща му още си лежеше в кухнята. От майка му и Исия обаче нямаше и следа. Първо изпита пристъп на паника; но след това разумът го успокои. Бяха отишли при някоя позната, или пък бяха изпратили Исия при лекар в Амада. Нямаше къде другаде да са заминали — майка му нямаше толкова силен характер, че да напусне дома си завинаги. Той завлече трупа извън къщата и го погреба в тъмнината, след което зачака тяхното завръщане.
След седмица стана ясно, че няма да се върнат. Беше подценил майка си. Навярно нуждата й да избяга се бе оказала по-силна от страха й да се сблъска с външния свят без своя съпруг. Може би тя ненавиждаше сина си заради онова, което бе сторил. Сигурно се бе уплашила, че той ще се върне и ще убие и тях. Никога нямаше да узнае. Тя бе заминала и беше взела сестричката му със себе си. Той беше изгубил единствения човек, който искаше да защити, и сега до него нямаше никой и нищо. Бе съвсем сам.
Преди разсъмване Тейн се върна към прогнилата странноприемница, за да събере вещите си. Мина на пръсти покрай стаята на Асара — не му се искаше да я вижда. Имаше много неща, върху които да помисли, много неразрешими въпроси, на които трябваше да намери отговорите. Не можеше да направи това в Чайм, не можеше да го направи и в нечия компания. Щеше да остави Асара да изчака завръщането на Кайку — поне за това й се доверяваше.
Младежът събра всичко от разнебитената си стая, в която както винаги ставаше ужасно течение, и тъкмо щеше да си тръгне, когато погледът му попадна на една бележка на леглото, подписана от спокойната ръка на Асара. Младежът се поколеба за миг и я вдигна.
„Ако промениш решението си, прочете там, занеси тази бележка на жреците в храма на Паназу в Аксками. Кажи им, че искаш да се присъединиш към Лоното. Те ще разберат.“
Той смръщи мургавото си чело, след което пъхна бележката в джоба си. Търговски каруци щяха да потеглят на юг при изгрев слънце. Той възнамеряваше да се качи на някоя от тях.
Двадесет и втора глава
Снегът хрущеше под тежките ботуши, докато Кайку си пробиваше път на запад през високите върхове на планините. Отдалеч изглеждаше като тресяща се могила от кожи, погребана под осеяната с кръпки дреха, която бе взела от мъртвия мъж в пещерата преди три дни. Мъхнатите краища на огромната й гугла пърхаха под поривите на вятъра около червено-черната Маска, която носеше на лицето си, и тя се придвижваше бавно, но неотклонно напред, подпирайки се на дълга сопа, преметнала пушката си през рамо.
„Всемогъщи духове!, помисли си момичето. Кога ли ще стигна най-сетне?“
Бе изяла вчера последната дажба от откраднатата храна и всеки момент щеше да припадне от глад. Някакъв вътрешен глас й каза да продължи с всичките си сили, да пътува посред нощ и да продължава да напредва, докато в стомаха й все още има нещо повече от сняг. Този глас й каза, че върховете скоро ще разбулят своите тайни, че не може да се намира на повече от една нощ път от манастира. Сега, в късния следобед на следващия ден, този глас бе изпаднал в подозрително мълчание.