Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Блокира ни това, че сме се уплашили от блокирането и сме побягнали назад през вагоните на нашия влак на знанието в търсене на разрешение, което е отпред на влака.

Блокирането не трябва да се избягва. То е физически предшественик на всяко истинско разбиране. Ако преодолеем самомнението си и приемем блокирането, то става ключ към проумяване на всякакво качество в механичната и във всяка друга работа. Именно това проумяване на качеството, разкрито чрез блокирането, толкова често прави самоуките техници така да превъзхождат обучавани в институти специалисти, които знаят как да се справят с всичко освен с непредвидено положение.

Обикновено винтчетата са толкова евтини, малки и прости, че ги смятаме неважни. Но сега, след като усетът ни към качеството се е засилил, разбираме, че това точно винтче не е нито евтино, нито малко, нито неважно. В този момент винтчето струва точно колкото е пазарната цена на целия мотоциклет, защото всъщност мотоциклетът не чини пукната пара, докато не извадим винтчето. С тази преоценка на винтчето идва и желание да разширим знанията си за него.

Заедно е разширяването на знанията, мисля аз, ще дойде и преоценка на разбирането какво е това винтче. Ако се съсредоточим върху него, мислим върху него, блокирали сме върху него за достатъчно дълго време, мисля, че ще започнем да разбираме, че винтчето все по-малко и по-малко е типичен за някаква група предмет, а по-скоро е уникален сам по себе си предмет. След това с още едно съсредоточаване ще започнем да гледаме на винтчето не като на предмет, а като на сбор от функции. Нашето блокиране постепенно премахва моделите на традиционното мислене.

По-рано, когато непрекъснато отделяхме субекта от обекта, мисленето ни във връзка с тях беше много закостеняло. Образувахме си група, наречена „винтчета“, която ни изглеждаше непоклатима и по-действителна от действителността пред очите ни. И не можехме да измислим как да се измъкнем от блокировката, защото не можехме да измислим нищо ново, защото не можехме да видим нищо ново.

Сега, за да извадим това винтче, ние не се интересуваме какво е то. „Какво е то“ е престанало да бъде мисловна категория и се е превърнало в непрекъснат пряк опит. Вече не е във вагоните, а далеч отпред и подлежи на промяна. Интересуваме се какво прави то и защо го прави. Задаваме функционални въпроси. Свързано с въпросите ни ще бъде едно подсъзнателно качествено отделяне, идентично на качественото отделяне, което отведе Поанкаре до уравнението на Фукс.

Какво ще бъде конкретното ни решение няма значение, стига в него да има качество. Мислите за винтчето като комбинация от твърдост, сцепление и специален хеликовиден профил могат естествено да ни отведат до решения, свързани с удряне и употреба на разтворители. Това е един качествен път. Друг би могъл да бъде да отидем в библиотеката, да прегледаме каталог за инструменти, в който можем да попаднем на някой, който да свърши работа. Или да повикаме приятел, който разбира от механика. Или просто да провъртим винтчето с бургия или да го прогорим с оксижен. Или можем в резултат на внимателен размисъл върху винтчето да предложим някакъв нов начин на изваждане, за който никой не е и помислил по-рано, който е по-добър от всички останали и може да се патентова и да станем за пет години милионери. Не може да се предскаже какво лежи по коловоза на качеството. Решенията до едно са прости — след като сме стигнали до тях. Но те са прости само след като знаем вече какви са.