През дебрите на Балкана

Андраш на унгарски ще рече Андрей. Веднага се досетих кои бяха тези хора. А именно старият Властан с жена му, сина и ратая.

Едва ли можех да очаквам по-добра възможност. Реших да не им позволявам да докосват гроба и да приключа всичко набързо. Достатъчни бяха само няколко думи към спътниците ми. Изскочихме иззад прикритието си. Чуха се викове и всеки от нас беше хванал по един от четиримата за яката, а в моите ръце бе ратаят.

— Nagy Isteh! (Велики Боже!) — изрева той. Повалих го на земята и го натиснах здраво, извадих ножа и опрях острието в гърлото му.

— О, eszerencsetlen, vege mindennek! (О, аз нещастникът, всичко е загубено!) — простена той.

Странно е наистина, че дори човек да владее много езици, в подобни моменти неволно прибягва до родния си език. Така постъпи сега и унгарецът. Не биваше да му давам време за мислене.

— Ти беше вампирът, нали? — изкрещях му аз.

— Да — отвърна той ужасен.

— За отмъщение, че дъщерята на тухларя не е можела да те търпи, нали?

— Да.

— Ти ли чукаше всяка вечер по капака на прозореца тук и се правеше на призрак?

— Да.

Всъщност това признание беше достатъчно, за да се убедят останалите трима, но тогава си спомних, че синът на Властан линее. Това можеше да стане и от страх от вампира, затова попитах:

— И ти си дал тайно на младия си господар да пие нещо нали?

— Милост! — простена той.

— Какво?

— Отрова за плъхове и мишки, но всеки ден по малко.

— Значи е трябвало да умре бавно?

— Да.

— Защо? Кажи истината, иначе ще забия ножа си в гърлото ти!

— Исках да стана техен син — запелтечи той.

Вече всичко ми беше ясно. Дъщерята на тухларя е била много изплашена и си е отишла ужасена вкъщи. Още преди смъртта си е казала, че годеникът й ще умре, но бе премълчала откъде знае това.

Стиснах негодника още по-здраво за гърлото и попитах:

— Годеницата на този младеж те е заварила как си му давал отрова за плъхове и ти я принуди да мълчи, като я заплаши, нали?

Дали от страх от ножа ми, или може би смяташе, че тук близо до гроба, който смяташе да оскверни, има работа със същества с нечовешки произход — накратко той призна:

— Заплаших я, че ще убия родителите й, ако й хрумне да ме предаде.

— Достатъчно. Елате сега всички, да идем при тухларя. Изправих ратая и го принудих да слезе по склона пред мен. Останалите ни последваха. Никой не каза нито дума. Стопанинът на къщата все още не спеше. Разбира се, беше много учуден, като видя, че влизаме в дома му с неговия смъртен враг.

— Ето — казах аз, блъскайки ратая към ъгъла, — ето го вампира. Хубаво го разгледай. Живее, гризейки стари тръбички на лули, а за удоволствие изравя трупове.

Добрият човек ни изгледа един след друг. Не можа да каже нито дума. Властан си възвърна говора. Протегна ръце към него и каза: