Черният Олшански замък

— Какво си намислил?

— Чакай.

Спомних си предмета, плъзнал се върху прахоляка, по потока от боклуци при последния лъч светлинка от отвора.

— Стъклото!

Запълзях към свлачището, към горната му част (слава богу, че не се бях отдалечил) и като попаднах сред боклуците, ги заопипвах сантиметър по сантиметър, като дори ровех и по-надолу.

Задачата ми беше почти безнадеждна. Стъклото е могло да падне далеч встрани, да е засипано. Но все опипвах в пълния мрак толкова упорито, като че това бе последната ни надежда. Макар че каква ли полза от това стъкло? Може би щеше да ни даде един-единствен несполучлив опит. А какво би могла да ни даде светлината, дори да я добиехме?

Но аз шарех, опипвах, ровех, почти си бях заврял носа в отпадъците. Ето… ето… не, не е то. Ето. То е… то е, дяволите ме взели.

— Сташка.

— Тук съм… Ела… Насам… Насам… Какво намери?

Долепих стъклото до страната си — слава богу, сухо беше. Нито следа от влага по него, очевидно е било сред пясъка.

— Дай клечката.

Внимателно я прокарах по косата си, за наш късмет също суха. Сухата коса е по-добра от всякаква попивателна.

— Дръж свещта… Така. Дръж я тук. И не дишай, за бога.

Като притиснах силно с пръсти главичката, силно и бързо драснах по стъклото. Веднъж… Втори… Трети път…

Изсъска.

На крайчето й разцъфна вълшебно живо цветче, синкаво отдолу, оранжево по-горе и жълто на връхчето.

Пламна фитилът на свещта.

С нови очи огледах нашата тъмница, ивиците камък и тухли, конуса боклуци, затрупал стъпалата. Боднах свещта върху боклука и сложих до нея другите две.

— Ще ни стигнат за кратко време само защото ще трябва да ги палим една от друга.

— Не знаем — промълви тя — дали можем да си позволим дори този разкош? Дали ще ни стигне въздухът в тази клопка? А вие дори запалихте цигара, Антоне.

— Точно затова я запалих. Нали виждате, димът отива към онова тъмно петно, по-ниското, и към онова горе. Тук става течение, има въздух. Поне няма да се задушим. Ще се опитам да направя фитил, ако ще от дървесна гъба. Дори и от собствените си гащи.

Дълбоко всмукнах от цигарата и издухах поредната струйка дим. Тя отново се насочи към тъмното петно на стената.

Отвор е. И съществува тяга. Силна тяга.

— И все пак какво стана, защо всичко това тъй неочаквано се срути? — замислено продума тя.

— Можеш ли разбра. Възможно е стената да е била несигурна, да е рухнала и ударът да е раздвижил всичко… А най-вероятно някой да ни е проследил. Някой се помъчи да ни зазида тук. Заедно с нас да погребе и своето минало.

— Но тук няма нищо. Какво минало? Къде е то?

Точно тогава започнах да чукам с камък по пода.