Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Да гледаш изгревните звезди от дъното на кладенец, бе особено изживяване, съвсем различно от това да гледаш звездното небе от върха на планина — сега съзнанието ми, моето „Аз“, самото ми съществувание бяха свързани през тесния ми прозорец с всяка от тези звезди горе на небосвода. Изпитвах огромна близост с тях: те бяха моите звезди, видими единствено за мен тук, долу, в тъмния кладенец. Прегръщах ги като свои, а те ми даваха нещо като сила и топлина.
Времето минаваше, небето все повече се изпълваше с яркото сутрешно слънце на лятото и звездите започнаха да се заличават една по една от полезрението ми. Чезнеха бавно и аз ги наблюдавах с широко отворени очи. Лятното слънце обаче не изтри всички звезди по небето. Няколко от най-ярките останаха. Колкото и високо да се изкачваше слънцето, те упорстваха и отказваха да изчезнат. Това ме направи много щастлив: с изключение на малкото облаци, които преминаваха, звездите бяха единственото, което виждах от тук, долу.
Насън се бях изпотил и сега потта започна да изстива. Втресе ме, потреперих няколко пъти. Покрай потта се сетих за онази хотелска стая, където беше тъмно като в рог, и за жената от телефона в нея. В ушите ми още кънтяха думите, които тя беше казала — всяка от тях — и чукането по вратата. Още усещах с ноздрите си странно тежката миризма на цветя. И Нобору Ватая още говореше от телевизионния екран. Споменът за тези впечатления остана, ненакърнен от отминаващото време. И както ми подсказваше паметта, причината бе, че това не е било сън.
Дори след като се разсъних напълно, продължих да усещам по бузата си силна топлина. Сега заедно с нея долавях и лека болка, сякаш кожата бе ожулена от едра шкурка. Долепих през еднодневната си брада длан до мястото, това обаче не притъпи болката или топлината. Долу, на дъното на тъмния кладенец, нямах огледало и ми бе невъзможно да проверя какво става с бузата ми.
Пресегнах се, докоснах стената, прокарах върховете на пръстите си по нея, после известно време държах дланта си долепена, но не открих нищо необичайно: беше си най-обикновена бетонна стена. Свих юмрук и ударих няколко пъти. Стената беше твърда, непроницаема и леко влажна. Още помнех ясно странното усещане за нещо хлъзгаво, останало ми от стената, докато минавах през нея — все едно си проправях път през огромна маса от желатин.
Намерих пипнешком в раницата шишето с вода и отпих една глътка. Не бях ял цял ден. При самата мисъл ме присви страхотен глад, но той се попритъпи, погълнат от пълното ми вцепенение. Пак вдигнах ръка към лицето си и се опитах да преценя колко брада ми е порасла. Страните ми бяха покрити с еднодневна четина. Нямаше никакво съмнение: беше минал цял ден. Но еднодневното ми отсъствие вероятно не бе повлияло на никого. Едва ли някой беше забелязал, че ме няма. Можех да изчезна от лицето на земята и светът дори нямаше да трепне, щеше да продължи да се движи. Нещата със сигурност бяха невероятно сложни, едно обаче беше ясно: никой нямаше нужда от мен.
Пак се извърнах нагоре и погледнах звездите. При тази гледка сърцебиенето малко по малко ме отпусна. После ми хрумна да проверя стълбата при стената. Но там, където тя трябваше да виси, не напипах нищо. Поех си дълбоко въздух, извадих от раницата електрическото фенерче и го включих. Нямаше и следа от стълбата. Изправих се и насочих фенерчето към пода, после към стената над мен — докъдето стигаше лъчът. Стълбата я нямаше никъде. По страните ми като жива твар запъпли студена пот. Фенерчето се изплъзна от ръката ми, падна долу и от удара се изключи само. Това беше знак. В този миг през ума ми мина: фенерчето е песъчинка, погълната от мрака наоколо. Тялото ми престана да функционира, сякаш някой му беше изключил захранването. Над мен се спусна съвършено нищо.
Това продължи може би няколко секунди, докато аз не се посъвзех. Малко по малко физическите ми функции се възвърнаха. Наведох се, вдигнах фенерчето, което беше при краката ми, чукнах по него няколко пъти и пак го включих. То веднага светна. Трябваше да се успокоя и да подредя мислите си. Страхът и паниката нямаше да решат нищо. Кога за последно бях проверил стълбата? Късно предната вечер точно преди да заспя. Бях се уверил, че стълбата е там, и чак тогава бях заспал. Точно така. Стълбата е изчезнала, докато съм спял. Изтеглена е. Взета е.