Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Изключих фенерчето и се облегнах на стената. После затворих очи. Първото, което усетих, беше глад. Той ме плисна отдалеч като вълна, заля ме беззвучно и пак се плъзна назад. Изтегли се и ме остави кух, празен като изкормено животно. Първоначалната паника отмина и вече не усещах нито ужас, нито отчаяние. Колкото и да е странно, в онзи миг усещах нещо като примирение.
След като се върнах от Сапоро, прегърнах Кумико и започнах да я утешавам. Чувстваше се объркана и нещастна. Беше си взела един ден отпуск.
— Нощес не съм мигнала — оплака ми се. — В клиниката имаха много удобен свободен час и аз се престраших, реших на своя глава.
След като го каза, си поплака.
— Всичко е приключило — рекох й. — Няма смисъл да мислиш за това. Обсъдихме го, не се занимавай повече с тези неща. Ако има още нещо, за което искаш да поговорим, нека е сега. И да забравим. Да го загърбим. Спомена по телефона, че си искала да ми кажеш нещо.
Кумико поклати глава.
— Няма значение — рече тя. — Прав си. Дай да забравим.
Известно време избягвахме да отваряме дума за аборта на Кумико. Но не беше лесно. Случвало се е да говорим за съвсем друго и внезапно да млъкнем и двамата. В края на седмицата ходехме на кино. В мрака се съсредоточавахме върху филма, понякога обаче си мислехме за неща, които нямаха нищо общо с него, или оставяхме мозъците ни да си починат, като не мислят за нищо. Знаех, че както седи до мен, Кумико си мисли за друго. Усещах го.
След киното ходехме да пийнем бира или да хапнем. Понякога не знаехме за какво да говорим. Това продължи месец и половина, много дълъг месец и половина, в края на който Кумико ми рече:
— Какво ще кажеш, искаш ли утре да заминем, да си направим само двамата малка почивка? Утре е петък, можем да се върнем чак в неделя. От време на време всеки има нужда от нещо такова.
— Знам за какво говориш — отвърнах с усмивка аз, — но дали някой в кантората е чувал някога за почивка?
— Тогава се направи на болен. Кажи, че е грип или нещо такова. Аз ще сторя същото.
Качихме се на влака за Каруизава. Избрах тази посока, защото Кумико каза, че искала да отидем на тихо място в планината, където да се разхождаме на воля. През април там сезонът беше свършил, хотелът беше притихнал, повечето магазини бяха затворени, но ние търсехме точно това. Не правехме друго, освен да се разхождаме всеки ден от сутрин до вечер.
На Кумико й отне ден и половина, докато даде воля на чувствата си. Тогава седна и близо два часа плака в хотелската стая. През цялото време аз мълчах, само я прегърнах и я оставих да се наплаче.
Сетне малко по малко, на откъслеци, Кумико започна да ми разказва. За аборта. Как се е чувствала тогава. Колко силно е било усещането за загуба. Колко самотно й е било, докато съм бил в Хокайдо — и как е могла да се престраши да го направи само защото се е чувствала толкова самотна.
— Не ме разбирай погрешно — рече тя. — Не съжалявам, че го направих. Друг начин нямаше. Това ми е пределно ясно. Всъщност ме боли, защото искам да ти кажа всичко… абсолютно всичко, а не мога. Не мога да ти обясня как точно се чувствам. — Кумико вдигна косата от лицето си и оголи красивото си малко ухо, сетне поклати глава. — Не крия нищо от теб. Смятам да ти кажа някой ден. Ти си единственият, на когото мога да кажа. Но сега нямам сили. Не знам как да го изразя.
— Нещо от миналото ли?
— Не, не е от миналото.
— Не бързай, ще ми кажеш, когато можеш — рекох аз. — Поне с време разполагаме в предостатъчни количества. С теб съм. Не бързаме за никъде. Само искам да помниш едно — всички твои тревоги и грижи приемам като свои. Точно за това можеш да не се безпокоиш.
— Благодаря ти — промълви Кумико. — Щастлива съм, че се омъжих за теб.
Ние обаче не разполагахме с предостатъчни количества време, както си мислех. Какво ли не можеше да изрази Кумико? Дали беше свързано с изчезването й? Ако тогава го бях изкопчил от нея, може би нямаше да я загубя сега. Но след като размислих, реших, че не: нямало е да мога да я насиля да ми каже. Тя бе обяснила, че не може да го изрази. Каквото и да беше, то явно бе непосилно за нея.
— Ей, ти там, долу! Господин Птицата с пружината! — извика Мая Казахара.