Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Лилиан, скъпа, трябва ли да бъда поласкан, очарован или просто възхитен?
— Не си прави труда! Трябваше да те видя, и то незабавно, това е.
Нетърпеливият тон и безапелационното движение, с което с една, бяха признание за слабост: по правилата на неписания им език човек не демонстрира искане, освен ако не търсеше услуга, която не можеше да изтъргува срещу някаква ценност или заплаха.
— Защо не остана на приема на Гонсалес? — попита тя, а нехайната й усмивка не успяваше да скрие раздразнения й тон. — Натрапих им се след вечеря, само за да те хвана, но те ми казаха, че не си се почувствал добре и си се прибрал.
Той прекоси стаята и си взе цигара, само заради удоволствието да повърви по чорапи край официалната елегантност на костюма й.
— Отегчих се — отговори той.
Не мога да ги понасям — каза тя с леко потръпване; той я погледна учудено: думите изглеждаха неволни и искрени. — Не мога да понасям сеньор Гонсалес и кучката, която си е взел за жена. Отвратително е, че са станали толкова модерни — и те, и партитата им. Вече не ми се ходи никъде. Нито стилът, нито духът са същите. Не съм се натъквала на Балф Юбанк от месеци, нито пък на доктор Причът, или на някое от момчетата. И всички тези нови лица, които изглеждат като чираци-месари! Нашата тайфа поне беше само от джентълмени.
— Да — замислено каза той. — Да, има някаква шантава разлика. Като в железниците: можех да се разбера с Джем Уедърби, беше цивилизован, но Къфи Мийгс — това е друга работа, това е… — той спря рязко.
— Абсолютно абсурдно е — каза тя с тон на неподчинение към всичко. — Не може да им се размине.
Тя не обясни на кого и за какво. Той знаеше какво има предвид. В следващия миг мълчание те изглеждаха така, сякаш се притискаха успокоително един в друг. В следващия момент той си помисли с известно удоволствие, че възрастта на Лилиан започва да й личи. Дълбокият цвят на бургундско на роклята й беше неподходящ и сякаш изтръгваше някакъв лилав оттенък от кожата й — оттенък, който се струпваше като полумрак в малките бразди по лицето й, смекчавайки плътта й до текстурата на отпусната умора, променяйки ярката подигравателност в изражението й в овехтяла злоба. Видя, че и тя го изучава, усмихва се и казва решително:
— Не ти е добре, нали, Джим? Изглеждаш като объркано конярче.
Той се разсмя.
— Мога да си го позволя.
— Знам го, скъпи. Ти си един от най-могъщите мъже в Ню Йорк. Страшен майтап за Ню Йорк.
— Така е.
— Признавам, че си в състояние да направиш всичко. Точно затова трябваше да те видя — тя добави кратък, грухтящ звук на удовлетворение, за да омаловажи откровеността на думите си.
— Добре — спокойно и неангажирано каза той.
— Наложи се да дойда тук, защото реших, че точно по този въпрос е най-добре да не ни виждат заедно на публично място.
Това винаги е мъдро решение.
— Май си спомням, че съм ти била от полза в миналото.
— В миналото — да.
— Сигурна съм, че мога да разчитам на теб.
— Разбира се — но не е ли това старомодна, не-философска забележка? Как може изобщо да сме сигурни в нещо?
— Джим — внезапно извика тя, — трябва да ми помогнеш!
— Скъпа, на твое разположение съм, ще направя всичко, за да ти помогна — отговори той, защото правилата на техния език и изискваха на всяко прямо твърдение да се отвръща с нагла лъжа. Лилиан потъва, мислеше си той, изпитвайки удоволствието да си има работа с по-слаб противник. Забеляза, че занемарява дори съвършената си запазена марка: външния си вид. Няколко кичура се бяха изплъзнали от оформените къдри на косата й, ноктите й, в тон с роклята, бяха с дълбокия оттенък на съсирена кръв, което правеше лесно забележим напукания лак по връхчетата им; на фона на гладката й кожа във високата цепка на роклята проблясваше безопасна игла, която придържаше бельото й.
— Трябва да го предотвратиш! — каза тя с войнствения тон на молба, маскирана като заповед. — Трябва да го спреш!
— Така ли? Кое?
— Развода ми.
— О…! — чертите му се отпуснаха във внезапно сериозно изражение.