Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Знаеш, че ще се разведе с мен, нали?
— Чух нещо за това.
— Нагласен е за следващия месец. И като казвам нагласен, точно това имам предвид. Струвало му е куп пари, но е купил съдията, чиновниците, приставите, заместниците им, заместниците на заместниците, неколцина конгресмени, половин дузина администратори, купил е всички по веригата, сложил е бариери навсякъде, като на частен път, и не е останала нито една вратичка, през която да се промъкна и да го спра!
— Разбирам.
— Знаеш, разбира се, какво го е накарало да започне процедурата по развод?
— Мога да отгатна.
— Направих го като услуга за теб — гласът й ставаше все по-писклив и притеснен. — Казах ти за сестра ти, за да ти помогна да получиш удостоверението за дарение за приятелите си, което…
— Кълна се, че не знам кой се е разприказвал! — викна той. Само неколцина души на върха знаеха, че си нашият информатор, и съм сигурен, че никой не би посмял да спомене…
— Сигурна съм, че никой не го е направил. Има достатъчно ум, за да отгатне сам, нали?
— Да, предполагам. Е, значи си знаела, че поемаш риск.
— Не мислех, че ще стигне толкова далеч. Не мислех, че някога ще се разведе с мен. Не…
Той се разсмя изведнъж, с поглед на поразителна проницателност.
— Не мислеше, че вината е въже, което се протрива, така ли, Лилиан?
Тя го погледна сепнато, после отговори хладно:
— Не, не мисля така.
— Напротив, скъпа — за мъже като съпруга ти.
— Не искам да се развежда с мен! — внезапно изпищя тя. — Не искам да го освобождавам! Няма да го позволя! Няма да позволя целият ми живот да се окаже пълен провал! — тя спря рязко, сякаш беше признала твърде много.
Той се смееше меко и кимаше бавно — жест, който изразяваше интелигентност, почти достойнство, защото въплъщаваше пълно разбиране.
— Искам да кажа… в крайна сметка, той е мой съпруг — отбранително каза тя.
— Да, Лилиан, да, знам.
— Знаеш ли какво планира? Ще получи съдебното решение и ще ме изхвърли без стотинка — без споразумение, без издръжка, нищо! Ще има последната дума. Не разбираш ли? Ако му се размине, тогава… тогава удостоверението за дарение изобщо не е било победа за мен!
— Да, скъпа, разбирам.
— А освен това… Абсурдно е да се налага да мисля за това, но с какво ще живея? Малкото собствени пари, които имах, вече не струват нищо. Бяха основно акции от фабрики от времето на баща ми, които отдавна са затворили. Какво ще правя?
— Но, Лилиан — меко каза той, — мислех, че не се интересуваш от пари или материални награди.
— Не разбираш! Не говоря за пари — говоря за бедност! Истинска, смрадлива, едностайна бедност! Това е нетърпимо за всеки цивилизован човек! Аз — точно аз да трябва да мисля за храна и наем?
Той я гледаше с лека усмивка — за пръв път мекото му, остаряващо лице изглеждаше стегнато от мъдро изражение; откриваше удоволствието от пълното прозрение — в една реалност, която можеше да си позволи да прозре.
— Джим, трябва да ми помогнеш! Адвокатът ми е безсилен. Похарчих малкото, което имах, за него и неговите детективи, приятели и връзки, но единственото, което успяха да направят за мен, беше да открият, че нищо не могат да направят. Адвокатът ми даде окончателния си доклад днес следобед. Каза ми нагло, че нямам никакъв шанс. Като че ли не познавам никого, който да може да ми помогне срещу такъв заговор. Разчитах на Бъртрам Скъдър, но… е, знаеш какво стана с него. И това се случи, защото се опитах да ти помогна. Тогава се измъкна. Джим, ти си единственият човек, който може да измъкне и мен сега. Прокарал си пътечка право до върха. Можеш да стигнеш до големите момчета. Подшушни на приятелите си да подшушнат на техните приятели. Една дума от Уесли ще оправи нещата. Накарай ги да наредят отмяната на това решение. Просто да го отменят.
Той поклати глава бавно, почти състрадателно, като уморен професионалист към изпълнен с жар аматьор:
— Няма да стане, Лилиан — твърдо каза той. — Ще ми се да можеше — по същите причини като твоите — и мисля, че го знаеш. Но каквато и власт да имам, в този случай не е достатъчна.
Тя го гледаше с потъмнели, безжизнено неподвижни очи, и когато заговори, устните й бяха разкривени от такова зло презрение, че той не посмя да се задълбочи отвъд това просто да осъзнае, че обхваща и двама им. Каза:
— Знам, че ти се ще да можеше.
Той не изпитваше желание да се преструва — за пръв път, тъкмо в този случай, истината изглеждаше по-приятна, за пръв път истината служеше на неговата изкривена наслада: