Престолът от драконова кост

В първите дни, когато от време на време минаваше през сечища и за кратко можеше да върви безпрепятствено, звукът от собствените му стъпки, които отекваха над рохката земя, го караше да се чувства беззащитен. Той се усети, че бърза да премине през долчинките под косите слънчеви лъчи, устремен към прикритието на шубраците. Това слабоволие така го ядоса, че той съзнателно си наложи да прекосява сечищата по-бавно. Понякога дори си тананикаше песнички, заслушан в ехото, сякаш гласът му, който потреперваше и потъваше сред дърветата, беше най-естественото нещо на света, ала щом отново влезеше в къпинаците, почти не можеше да си спомни какво е пял.

Макар спомените от живота му в Хейхолт все още да изпълваха съзнанието му, те бяха само мимолетни проблясъци, които му се струваха все по-далечни и нереални, потънали в нарастващата мъгла на гнева, огорчението и отчаянието. Бяха му откраднали дома и щастието. Животът в Хейхолт беше приятен и спокоен, хората — любезни, удобствата — прекрасни. Сега в продължение на безкрайни унили часове той с мъка си проправяше път през плетеницата от дървета, нещастен и изпълнен със самосъжаление. Чувстваше как предишният Саймън постепенно си отива. Все по-често и по-често мислите, които го поддържаха, се въртяха само около две неща: да върви напред и да яде.

В началото дълго се колебаеше дали да тръгне по открития път — щеше да се придвижва по-бързо, ала рискът да го открият бе по-голям — или да се опита да го следва под прикритието на гората. Последното му се стори по-добра идея, но скоро разбра, че пътят и краят на гората на места толкова се раздалечават, че често му беше страшно трудно отново да излезе близо до пътя, като върви през непроходимия гъсталак на Алдхеорте. С неловко смущение откри, че не знае как да запали огън, нещо, за което никога не се беше замислял, докато слушаше как Шем описва смешния Мандуоуд и приятелите му разбойници, пируващи с печено еленско под дърветата. Тъй като нямаше факла, за да си свети, явно единственото, което можеше да стори, бе да върви по пътя през нощта, когато грееше луната. В такъв случай трябваше да спи през деня и да използва оставащите до залез-слънце часове, за да се провира през гората.

Липсата на факла означаваше липса и на огън за готвене, което в известен смисъл беше най-неприятно. От време на време намираше гнезда с петнисти яйца, които яребицата-майка беше скрила в дупки под гъстата трева. Те му осигуряваха някаква храна, но беше трудно да изсмуква лепкавия студен жълтък, без да си мисли за топлите, уханни лакомства в кухнята на Джудит и с горчивина да си спомня за утрините, в които, забързан да отиде при Моргенес или на турнирното поле, оставяше чинията си — пълна с големи залъци, намазани с масло и мед — почти недокосната. Сега представата за парче корав хляб с масло се превърна в бленувано съкровище.