Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Това не бе точно предсказание или пророчество, ала някак си го ободри и затвърди решението му. Щеше да тръгне на север — на север към Наглимунд.
Злочестото, изпълнено с премеждия и болка пътуване, продължило през целия ден, завърши донякъде щастливо, благодарение на една случайна находка. Докато се провираше през храсталаците, за да заобиколи накацалите тук-там близо до пътя колиби, през една пролука между дърветата той успя да зърне безценно съкровище: нечие пране. Докато пълзеше към дървото, чиито клони бяха окичени с влажни дрехи и едно вонящо прогизнало одеяло, той не изпускаше от поглед мизерната колиба само на няколко крачки от него. С разтуптяно сърце дръпна едно вълнено наметало, което бе толкова тежко от водата, че той залитна, когато се плъзна в ръцете му. Откъм колибата не се чу нищо. Всъщност като че ли наоколо нямаше никого. Неизвестно защо това го накара да се почувства още по-зле заради кражбата. Докато пълзеше с товара си към гъстите дървета, в съзнанието му изплува грубата дървена табела, увиснала върху безжизнените гърди на обесения.
Саймън скоро разбра, че животът на беглеца няма нищо общо с приказките за Джак Мандуоуд, разбойника, за когото му беше разказвал Шем. Той си представяше гората Алдхеорте като безкрайна просторна зала, с под от мека трева и с колони от дървесни стволове, подпиращи високия таван от листа и синьо небе, една открита шатра, където рицари като сър Талистро от Пердруин или великия Камарис яздеха буйните си коне и спасяваха омагьосани хубавици от ужасната им съдба. Попаднал в безизходица в тази враждебна действителност, Саймън осъзнаваше, че дърветата се сгъстяват, а клоните се вплитат един в друг като скупчени на кълбо змии. Храсталаците също възпрепятстваха пътя му — едно безкрайно неравно поле от къпинаци и повалени стволове, които лежаха почти невидими под мъха и гниещите листа.
В първите дни, когато от време на време минаваше през сечища и за кратко можеше да върви безпрепятствено, звукът от собствените му стъпки, които отекваха над рохката земя, го караше да се чувства беззащитен. Той се усети, че бърза да премине през долчинките под косите слънчеви лъчи, устремен към прикритието на шубраците. Това слабоволие така го ядоса, че той съзнателно си наложи да прекосява сечищата по-бавно. Понякога дори си тананикаше песнички, заслушан в ехото, сякаш гласът му, който потреперваше и потъваше сред дърветата, беше най-естественото нещо на света, ала щом отново влезеше в къпинаците, почти не можеше да си спомни какво е пял.
Макар спомените от живота му в Хейхолт все още да изпълваха съзнанието му, те бяха само мимолетни проблясъци, които му се струваха все по-далечни и нереални, потънали в нарастващата мъгла на гнева, огорчението и отчаянието. Бяха му откраднали дома и щастието. Животът в Хейхолт беше приятен и спокоен, хората — любезни, удобствата — прекрасни. Сега в продължение на безкрайни унили часове той с мъка си проправяше път през плетеницата от дървета, нещастен и изпълнен със самосъжаление. Чувстваше как предишният Саймън постепенно си отива. Все по-често и по-често мислите, които го поддържаха, се въртяха само около две неща: да върви напред и да яде.
В началото дълго се колебаеше дали да тръгне по открития път — щеше да се придвижва по-бързо, ала рискът да го открият бе по-голям — или да се опита да го следва под прикритието на гората. Последното му се стори по-добра идея, но скоро разбра, че пътят и краят на гората на места толкова се раздалечават, че често му беше страшно трудно отново да излезе близо до пътя, като върви през непроходимия гъсталак на Алдхеорте. С неловко смущение откри, че не знае как да запали огън, нещо, за което никога не се беше замислял, докато слушаше как Шем описва смешния Мандуоуд и приятелите му разбойници, пируващи с печено еленско под дърветата. Тъй като нямаше факла, за да си свети, явно единственото, което можеше да стори, бе да върви по пътя през нощта, когато грееше луната. В такъв случай трябваше да спи през деня и да използва оставащите до залез-слънце часове, за да се провира през гората.
Липсата на факла означаваше липса и на огън за готвене, което в известен смисъл беше най-неприятно. От време на време намираше гнезда с петнисти яйца, които яребицата-майка беше скрила в дупки под гъстата трева. Те му осигуряваха някаква храна, но беше трудно да изсмуква лепкавия студен жълтък, без да си мисли за топлите, уханни лакомства в кухнята на Джудит и с горчивина да си спомня за утрините, в които, забързан да отиде при Моргенес или на турнирното поле, оставяше чинията си — пълна с големи залъци, намазани с масло и мед — почти недокосната. Сега представата за парче корав хляб с масло се превърна в бленувано съкровище.