Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
— Открих и убиеца на сина си — гласът на Джордж е суров и монотонен. — Той също бе намерен за виновен от съда, пред който го изправих, и беше обесен. Поне тези двамата няма да представляват опасност за теб или близките ти.
Стисвам по-здраво ръката на Ричард.
— От смъртта на Изабел насам се опитвам да разбера кой може да е убиецът й — казва Джордж тихо. — Името й беше Анкарет, Анкарет Туинхо, беше прислужница в покоите на съпругата ми. Поднасяше храната на Изабел, носеше й вино, когато започнаха родилните й болки.
За миг затварям очи, представяйки си как Изабел приема услугите и не знае, че за нея се грижи враг. Знаех, че трябваше да съм там. Щях да преценя каква е прислужницата в действителност.
— Получавала е пари от кралицата — казва той. — Един Господ знае откога ни е шпионирала. Но когато Изабел трябваше да роди, и беше толкова щастлива и уверена, че детето пак ще е момче, кралицата наредила на прислужницата й да използва праховете.
— Прахове ли?
— Италиански прахове — отрова.
— Сигурен ли си?
— Разполагам с доказателствата, а съдът я намери за виновна и я осъди на смърт.
— Той разполага само с доказателство, че Анкарет е признала, че е получавала пари от кралицата — намесва се Ричард. — Не можем да сме сигурни, че кралицата е поръчала убийството.
— Кой друг би сторил зло на Изабел? — пита Джордж простичко. — Нима тя не беше обичана от всички, които я познаваха?
Кимвам сляпо, очите ми се пълнят със сълзи.
— А момченцето й?
— Анкарет замина за Съмърсет веднага щом Изабел издъхна, а домакинството й беше разпуснато — казва Джордж. — Но оставила праховете при приятеля си Джон Търсби, управител на домакинството в Уорик. Той ги дал на бебето. Съдът намери и двамата за виновни, и двамата бяха екзекутирани.
Тялото ми се разтърсва от въздишка. Вдигам поглед към Ричард.
— Трябва да се пазите — предупреждава ме Джордж. — Не яжте нищо, което идва от нейните кухни, не пийте вино, освен от собствените си изби. Не се доверявайте на никой от слугите си. Само това можете да направите. Не можем да се предпазим от нейното магьосничество, освен като си наемем наша собствена вещица. Ако тя използва тъмни сили срещу нас, не знам какво друго можем да направим.
— Вината на кралицата не е доказана — казва Ричард упорито.
Джордж се изсмива рязко.
— Изгубих съпругата си, невинна жена, ненавиждана от кралицата. Не ми е нужно друго доказателство.
Ричард клати глава.
— Не можем да се делим — настоява той. — Ние сме тримата синове на Йорк. Едуард видя знамение — трите слънца в небето. Стигнахме толкова далече, не можем да се делим сега.
— Верен съм на Едуард, верен съм и на теб — кълне се Джордж. — Но съпругата на Едуард е мой враг, тя е враг и на твоята съпруга. Тя ми отне най-добрата съпруга, която един мъж може да има, и сина, който тя зачена от мен. Ще сторя необходимото тя да не ме нарани отново. Ще наема хора, които да опитват храната ми, ще наема стражи, ще наема и заклинател, който да ме опази от нейните нечестиви деяния.
Ричард се извръща от огнището и се заглежда навън през прозореца, сякаш може да намери отговор в сипещата се лапавица.
— Ще отида при Едуард и ще му разкажа за това — казва Джордж бавно. — Не виждам какво друго мога да направя.
Ричард свежда глава, приемайки дълга си като син на династията Йорк.
— Ще дойда с теб.
Ричард така и не ми разказва подробно какво се е случило между тримата братя на срещата, когато Едуард обвинил Джордж, че е взел закона в собствените си ръце, набързо е събрал съдебни заседатели, скалъпил е обвинения и е екзекутирал двама невинни, а Джордж отвърнал на брат си, че Елизабет Удвил е изпратила убийци за Изабел и невръстното й момченце. Ричард ми казва единствено, че пропастта между Джордж и Едуард може би вече е непоправимо широка, и че верността му към единия му брат може да бъде унищожена заради обичта му към другия, и че се бои докъде ще отведе това всички ни.
— Може ли да се приберем у дома, в Мидълхам? — питам.
— Отиваме да вечеряме в двора — казва той мрачно. — Трябва. Едуард трябва да види, че го подкрепям, кралицата не може да види, че се страхуваш от нея.
Ръцете ми започват да треперят, затова ги сключвам зад гърба си.
— Моля те…
— Трябва да отидем.
Кралицата идва на вечеря с побледняло лице, прехапала устни; погледът, с който стрелва Джордж, би повалил по-слаб човек. Той й се покланя ниско, с иронично уважение — преувеличен дворцов поклон, какъвто някой актьор би направил на шега. Тя обръща рамо към масата на Джордж, разговаря постоянно с краля, сякаш за да му попречи дори да хвърли поглед към брат си, навежда се плътно към краля по време на вечерята, седи до него, докато гледат някакво представление, не допуска близо до него никой друг; определено не и Джордж, който стои облегнат на стената и се взира в нея, сякаш се кани да изправи и нея на съд. Дворът е възбуден от скандала и ужасен от обвиненията. Антъни Удвил ходи навсякъде, пъхнал палци в колана за сабята си, настръхнал, сякаш готов да скочи да брани честта на сестра си. Вече никой не се присмива на Джордж, дори и безгрижното семейство Ривърс, които винаги са приемали всичко толкова леко. Положението е станало сериозно: всички чакаме да видим какво ще направи кралят, дали ще позволи отново на жестоката вещица да го направлява.