Пленница на короната

В мрака той е бял като удавник, очите му са хлътнали. Цялата му непринудена привлекателност е заличена. Прилича на човек на края на силите си.

— Какво има? — прошепвам.

— Синът ми — изрича той сломено. — Синът ми.

Първата ми мисъл е за собствения ми син, за моя Едуард. Дай боже да е в безопасност в замъка Мидълхам, докато се пързаля в снега, слуша пътуващите актьори, отпива коледен ейл. Дай боже да е здрав и силен, незасегнат от мор или отрова.

— Синът ти? Едуард?

— Бебето ми, Ричард. Моето бебе, обичният ми Ричард.

Вдигам ръка към устата си, и под пръстите си мога да почувствам как устните ми треперят.

— Ричард?

За осиротялото бебе на Изабел се грижи дойката му — жена, която е отгледала и Маргарет, и Едуард; чието мляко ги е отхранило, сякаш им е майка. Няма причина третото дете на Изабел да не заяква под нейните грижи.

— Ричард? — повтарям. — Не и Ричард?

— Мъртъв е — казва Джордж. Едва чувам шепота му. — Мъртъв е — той изрича задавено думата. — Току-що получих вест от замъка Уорик. Той е мъртъв. Моето момче, момчето на Изабел. Отиде на небето, за да бъде с майка си, Бог да благослови мъничката му душа.

— Амин — прошепвам. Чувствам как гърлото ми се стяга, как очите ми горят. Иска ми се да се хвърля на леглото си и да плача цяла седмица за сестра си и за малкия си племенник, и за суровостта на този свят, който ми отнема един по един всички хора, които обичам.

Джордж неумело хваща ръката ми и я стиска здраво.

— Съобщават ми, че умрял внезапно, неочаквано — казва той.

Въпреки собствената си скръб, отстъпвам назад, издърпвайки ръката си от хватката му. Не искам да чуя това, което ще изрече.

— Неочаквано?

Джордж кимва.

— Той укрепваше. Хранеше се добре, наедряваше, започваше да спи по цяла нощ. Взех за негова дойка Беси Ходжис, никога нямаше да го оставя, ако не мислех, че расте добре, както заради него, така и заради майка му. Но той беше добре, Ан. Никога нямаше да ги оставя, ако имах някакво съмнение.

— Бебетата могат да се поболяват внезапно — казвам немощно. — Знаеш това.

— Казват, че бил добре, когато заспал, и умрял преди зазоряване — казва той.

Потръпвам.

— Бебетата могат да умрат в съня си — повтарям. — Да ги пази Господ.

— Вярно е — казва той. — Но трябва да знам дали просто е заспал, дали това е случайна смърт. Тръгвам за Уорик веднага. Ще науча истината за това, и ако открия, че някой го е убил, че е капнал отрова в малката му уста, тогава ще погубя убийците — които и да са, колкото и висок да е санът им, колкото и изтъкнато да е името им, независимо какъв е родът им. Кълна се в това, Ан. Ще отмъстя на убийцата на съпругата си, особено ако е убила и сина ми.