Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
— Сигурно е тук — отвърна Гуламендис. — И вероятно ме търси.
— Какви са шансовете да те намери?
— Доста добри — отвърна Укротителят на демони. — Ние умеем да се откриваме един друг. Той мисли като мен и ще надуши дирите ми, а реши ли, че е време да се прибере, ще се появи.
— Дано. Е, да тръгваме. Лорд-регентът няма да е особено… доволен от това, което ще му кажеш.
— Факт, който осъзнавам с болка — съгласи се унило Гуламендис.
18.
Проучване
Сандрина вдигна ръка.
Никак не й се нравеше подборът на нейната група, направен от магьосника, както изглежда, по съвет на отец-епископа. Но, от друга страна, тези хора се бяха отнесли с нея добре, бяха проявили загриженост към нея и я бяха снабдили с всичко, което й беше необходимо. За прехвърлянето им се погрижи Миранда, жена, която очевидно притежаваше забележителна магична сила, само дето заедно с нея бе Амиранта, последният човек на света, когото би желала да види отново.
Сега двамата се изкачваха нагоре по пътеката към мястото, където бе наблюдавала жертвения ритуал преди две седмици. Две седмици, които й се струваха като векове.
Нещо пред нея се раздвижи и точно това я бе накарало да даде знак да спрат. Брандос вървеше най-отзад: бяха го взели, защото въпреки значителните магически умения на Амиранта и Миранда още един меч винаги щеше да е от полза. А и въпреки резервираността си към Амиранта Сандрина беше привързана към неговия спътник, стария боец, който беше решителен и честен — доколкото можеше да е честен някой приятел на Амиранта. Ако не друго, беше му благодарна задето поне се бе опитал да я предупреди, че Амиранта не е човек, с когото да се сближава. Повече от веднъж през последните пет години — и тя сама си бе виновна, че не пожела да го послуша.
Нещо се прокрадваше там, животно, а може би човек. Тя даде знак, че ще се промъкне напред, за да разузнае, и за първи път съжали, че не носи по-удобни дрехи от тази тежка броня.
Но въпреки това след доста упражнения се бе научила да се придвижва относително безшумно.
Тръгна напред приведена и както предполагаше, видя часовой, който не проявяваше никакви признаци да е задрямал, нито изглеждаше, че ще е лесен за премахване. Тя отстъпи бавно назад и когато стигна при другите, прошепна:
— Един часовой. Твърде далече беше, за да успея да го премахна, преди да вдигне тревога.
— Аз ще се справя с него — заяви Миранда.
И тръгна напред, без да се прикрива.
— Ей! — извика часовоят. — Стой!
Миранда изпружи рязко ръка и прати към него тесен сноп енергия, който се стовари като юмручен удар върху лицето му. Мъжът политна назад и тупна на камъните.
Всички изтичаха до него и Амиранта попита:
— Мъртъв ли е?
Сандрина коленичи, огледа падналия и каза:
— Не. Но поне няколко часа няма да ходи никъде.
— Върви да разузнаеш напред — каза Миранда.
Сандрина забърза по пътеката и след малко се върна. Беше пребледняла.
— Елате веднага! Не е нужно да пазим тишина.
Забързаха към мястото, от което Сандрина бе наблюдавала ритуала, и скоро разбраха защо не е нужно да се прикриват.
Отначало чуха гласове, които припяваха в хор, и докато се приближаваха, си дадоха сметка, че вероятно са стотици. А после, когато стигнаха билото, видяха огромен огън, чиито езици се издигаха на трийсетина стъпки. Около него се бяха подредили мъже и жени с дълги роби. Имаше и други, събрани в полукръг около тях, но с облекло и носии от целия свят: кешийски, от Кралството, от Новиндус и Източните кралства. Това, което ги обединяваше, бяха черните шапки и кърпи — главите на всички бяха покрити с черно.
— Това трябва да са Черните кепета и явно са се събрали тук за нещо важно — прошепна Миранда.
— Ще да е призоваване, но по-различно — отвърна Амиранта.
— В какъв смисъл различно? — попита Миранда.
— Не зная. Просто е… различно. — В гласа му се долавяше тревога. — Ще се случи нещо лошо, усещам го. — Погледна Миранда. — Бъди готова.
— За какво? — попита тя.
— Не съм сигурен. Но каквото и да е, ще е доста сериозно. — Целият настръхна, тялото му сякаш предусещаше с всяка своя фибра събирането на зли сили, по-ужасяващи от всичко, с което се бе сблъсквал през дългия си живот и немалкото си срещи с пъклени създания.
От другия край на каньона са приближиха трима мъже. Единият бе с яркочервена роба, обшита със сребристочерни ширити. Другите двама, които крачеха от двете му страни, бяха облечени в черно и със спуснати над очите качулки. Мъжът с червената роба беше гологлав и на лицето му трепкаше усмивка. Той пристъпи на плоската скала и вдигна ръка в знак за мълчание. В същия миг напевът секна.