Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— А после е дошла Ордата?
— Две лета по-късно. Научила се бях да внимавам, ограничила бях полетите си до един час и винаги през нощта, оставях тялото си седнало в кресло пред напалената камина. Видях първия им удар — избиха керван, пътуващ на юг от Сребродол. Бойни котки и ястреби-копия избиха четирийсетината мъже от кервана за секунди. После бойците тръгнаха сред мъртвите да си отрежат трофеи. Светеха в тъмночервено, много тъмно. Дотогава не бях виждала душа да умира. Прилича на вятър, угасил свещи. Но една от свещите грееше по-силно от другите. Пламъкът ѝ се издигна и светът сякаш се изкриви около него, като водовъртеж, всмука го и го отпрати някъде…
Вейлин се наведе към нея.
— Къде?
— Не знам. Но за миг зърнах нещо зад водовъртежа. Беше много тъмно. — Замълча и потрепери. — Благодарна съм, че повече не видях такова нещо.
— И благодарение на твоята дарба лорд Ал Мирна се е подготвил навреме за отбрана?
Тя кимна.
— Хукнах право при него с новината и му казах всичко, макар че Адал и Келан бяха в стаята. Той ги накара да се закълнат, че ще пазят дарбата ми в тайна, и те спазват клетвата си до ден-днешен. Сигурна съм обаче, че има други, които подозират, а има и такива като Санеш, които просто знаят.
— Еорилите не се страхуват от Мрачното?
— Също като сеорда, еорилите се отнасят с респект към Мрачното, защото знаят, че може да се използва за лоши неща, но не мразят Надарените, освен ако нямат конкретна и основателна причина. — Погледна го в очите, вдигнала вежда.
„Явно е мой ред — помисли си той. — Тайна за тайна.“
— Сеорда го наричат „кръвна песен“ — каза Вейлин.
Тревога прекоси лицето ѝ, бледо подобие на страха, който я бе обзел, когато шаманът бе споделил с тях видението си.
— Някой сеорда ли ти е казал това?
— Една сляпа жена. Нерсус Сил Нин. Срещнах я в Мартишката гора.
Тревогата премина в страх, гласът ѝ потрепна:
— Срещнал си я?
— В ясен летен ден в разгара на зимата. Тя каза, че било спомен, уловен в камък. От нея научих името си на езика на сеордите.
— Берал Шак Ур — каза тя и страхът ѝ се преля в изумление. — Дала ти е име? — Примигна и поклати глава. — Нищо чудно всъщност.
— Знаеш ли за нея?
— Всички сеорда знаят за нея, но никой не я виждал… освен мен.
— Кога?
— След като почина съпругът ми. — Личеше си, че е дълбоко разтревожена, като човек, получил лоши новини, които е очаквал със страх. — Нещата, които ми каза… Но аз бях толкова сигурна… когато той умря… — Не довърши, потънала в мисли.
— Съпругът ти? — подкани я Вейлин.
Тя го погледна студено и гневно едновременно, после силните емоции утихнаха до тъга.
— Трябва да помисля за всичко това. Благодаря ти за откровеността, милорд. Рискувах да ти се доверя и не сбърках.
След тези думи стана и отиде при заслона си.
Вейлин отправи взор на север, към ярката звезда, на която го беше нарекъл Санеш, високо над хоризонта и по-ярка дори от луната. „Авенсюра… Под нейната светлина не се водят войни.“
„Добро име — помисли си с усмивка той. — Като никога ми дават име, което е добро.“
6.
Лирна
Тръгна надолу в мрак, толкова черен и плътен, че намираше пътя си опипом и по изтерзаното хлипане на Кирал, сестрата на Давока. Кирал вече не се молеше, само хленчеше и от време на време надаваше протяжен стон, докато всички се спускаха все по-дълбоко под земята.
В първия миг Лирна сметна светлинката за илюзия, родена от измъчения ѝ в мрака мозък; беше съвсем слаба, нещо като рехаво розово сияние около високия силует на Давока, но с всяка тяхна стъпка се засилваше. Когато стигнаха дъното, вече се къпеха в наситено червено сияние.
Залата беше гигантска, кръглият под, стените и таванът бяха облицовани с мраморни плочи. В стените имаше множество отвори, нещо като входове без врати, черни дупки, които вещаеха забвение. Червената светлина идваше от голям кръгъл кладенец в центъра на залата. Стълб гъста пара се издигаше от кладенеца и изчезваше в отвор на тавана.