Владетелят на кулата

Усмивката на младата жена се разшири.

— Да. За жалост подобна новост останала недооценена от първите лонаки, дошли тук, и остриетата били претопени за тенджери и чинии, а от железния прът направили остриета за брадвите си. Чак когато се разпоредих да разчистят камънака, задръстил кладенеца, стана ясно какво е било предназначението на остриетата. След всяко обновяване си обещавам да възстановя остриетата, защото много бих искала да се завъртят отново, но така и не го правя. — Погледът ѝ се премести към момичето, свито в краката на Давока. — Винаги нещо друго излиза на преден план.

— За какво е била? — попита Лирна. — Силата, впрегната в остриетата?

— Това е въпрос без отговор. Железният прът свършваше с гигантско зъбчато колело, но каквото и да е задвижвало колелото, то отдавна се е превърнало в прах. Подозирам обаче, че е било свързано с отоплението на конструкцията над нас.

Задържа още миг погледа си върху разтрепераната Кирал, после вдигна очи към Давока и каза на лонакски:

— Това е тялото на сестра ти?

— Да, малеса.

— Ако я върна, тя ще е… променена. И не говоря само за белезите. Разбираш ли това?

— Да, малеса. Познавам сърцето на сестра си. Тя би искала да се върне при нас, без значение каква е цената.

Малесата кимна и каза:

— Както искаш. Доведи я.

— Не! — изпищя Кирал и се опита да изпълзи назад. Давока я дръпна да се изправи и я повлече към кладенеца.

— Сигурно си мислиш, че това нещо се бои от мен — обърна се малесата към Лирна. — Ако е така, грешиш. Не се бои от мен, а от наказанието, което ще получи заради провала си, когато го върна в бездната.

Кирал врещеше и се молеше, всяка дума и писък бяха пропити с див ужас, мяташе се, плюеше, псуваше. Без полза. Давока я довлече до ръба на кладенеца. И двете бяха мокри от пот. Малесата застана до Кирал. Нито капчица пот не изби по кожата ѝ, забеляза Лирна. Малесата се наведе и взе едно шишенце, поставено на пода до кладенеца. Беше малко, от полупрозрачно стъкло, пълно с някаква тъмна течност.

— Ръката ѝ — каза малесата на Давока и издърпа тапата на шишето. Валмо пара излезе от гърлото и след миг гадна миризма стигна до носа на Лирна. Давока извади нож и сряза въжето, което стягаше китките на Кирал. Изви едната ѝ ръка зад гърба, а другата протегна към малесата.

— Тези неща са причинили толкова нещастия и скръб — каза малесата на Лирна и погали ръката на Кирал; пръстите ѝ се плъзнаха леко по конвулсивно стиснатия юмрук на момичето, чиито писъци бяха секнали, заменени от дрезгаво скимтене през прегракнало гърло, — че изглежда логично да са многобройни, цял легион. В действителност обаче никога не са били повече от три. Това е най-младото, било е женско в началото, когато са го уловили в примка и извратили, способно е да се вселява единствено в женска черупка и не може да премине в друга, преди първата да го освободи със смъртта си. Не е и толкова умело в измамите. Виж, брат ѝ е значително по-умел, може да контролира повече черупки едновременно без значение от пола им, способен е години наред да живее зад маска, без да породи подозрение дори у онези, които са обичали жертвата му от рождението ѝ. Колкото до сестра ѝ… е, да кажем само, че ще е най-добре никога да не я срещаш. Векове наред сеят убийства и измами, вилнеят из света и внасят дисхармония, а сега се опитват да осигурят успеха на големия заговор, който господарят им е намислил. Само трима, уловени в капана на собствената си злоба. Но къде се поражда злобата? Какво я поражда? Какво друго, ако не страхът… и болката.