Пътешественикът във времето и неговата жена

— Значи отиваме в „Букманс Али“ — оповестява блажено Хенри.

— Но ми обещайте, че няма да стоим там повече от… например три часа…

— Мисля, че затварят в пет — обяснявам му аз, — а сега вече е два и половина.

— Ти иди да изпиеш една бира — предлага Хенри.

— Мислех, че в Евънстън са на сух режим.

— Не, ако не ме лъже паметта, го отмениха. Стига да докажеш, че не си член на Младежката християнска организация, веднага ще ти дадат бира.

— Ще дойда с вас. Всички за един, един за всички.

Завиваме по Шърман, подминаваме сградата, където на времето се помещаваше „Маршал Фийлд“, а сега има далеч по-скромен магазин, после и театър „Варсити“, където сега има магазин за дрехи „Гап“. Свърваме по пресечката, вместена между цветарницата и ателието за поправка на обувки, и ето я и „Букманс Али“. Бутам вратата и ние влизаме в сумрачната прохладна книжарница, сякаш нахлуваме в миналото.

Роджър седи зад малкото си, отрупано с какво ли не бюро и разговаря с червендалест беловлас господин за нещо, свързано с камерната музика. Щом ни вижда, се усмихва.

— Клер, получих нещо, което ще ти хареса — оповестява книжарят.

Хенри отива право в дъното на книжарницата, където са книгите за библиофили. Гомес тръгва да обикаля и да разглежда странните малки предмети, наслагани в различните отдели: седло при книгите, посветени на Дивия запад, старовремски каскет, където са криминалните романи. При детските книжки си взима от огромната купа дъвка, без да подозира, че тези дъвки стоят там от години и човек може да си счупи зъбите с тях. Книгата, която Роджър ми е заделил, е холандски каталог за декоративна хартия със съвсем истински мостри. Веднага виждам, че това си е находка, и я слагам на масата до бюрото — началото на купчинката книги, които съм си харесала. После започвам да разглеждам замечтано лавиците, като вдъхвам наситената прашна миризма на хартия, лепило, стар мокет и дърво. Виждам, че Хенри е седнал на пода при книгите, посветени на изкуството, и е разгърнал нещо върху коленете си. Почернял е от слънцето и косата му стърчи във всички посоки. Доволна съм, че той се подстрига. Сега, с късата коса прилича повече на себе си. Наблюдавам го, докато вдига ръка, за да намотае малко от косата си около пръста, после се сеща, че тя е прекалено къса, и се чеше по ухото. Иска ми се да го докосна, да прокарам длан по тази смешно щръкнала коса, но вместо това се обръщам и се гмурвам сред рафтовете, посветени на туризъм.