Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Да. Страхотно ще бъде. Господи. Как ми се иска да заснемеш с видеокамера някои от екскурзиите си! Щеше да бъде прекрасно, ако можех да видя тази къща. Толкова ли не можа да погледнеш адреса?
— Съжалявам. Но минах съвсем набързо.
Понякога съм готова да дам всичко, само и само да отворя мозъка на Хенри и да видя като на филм паметта му. Помня първия път, когато се научих да боравя с компютър: бях на четиринайсет години и Марк се опитваше да ми покаже как да рисувам на неговия „Макинтош“. Някъде на десетата минута ми се искаше да бръкна с ръце в екрана и да пипна истинското нещо вътре, каквото и да е то. Обичам да правя нещата направо, да докосвам повърхността, да виждам цветовете. Ще полудея, докато търсим къща с Хенри. Все едно управлявам някое от онези ужасни детски автомобилчета с дистанционно устройство. Вечно ги блъскам в стената. Нарочно.
— Хенри, имаш ли нещо против известно време да търся сама къща?
— Не, вероятно не. — Той изглежда леко обиден. — Щом искаш.
— Нали накрая така и така ще стигнем до това място? Няма да се промени нищо.
— Така е. Да, не се съобразявай с мен. Но се постарай да не се влюбваш пак в разни чудовищни дупки, чу ли?
След близо един месец обикаляне и още двайсетина къщи, най-после я откривам. Намира се на Ейнзли, на Линкълн Скуеър и представлява постройка от червени тухли, правена през 1926 година. Каръл си играе дълго с ключалката и докато отваря вратата, ме плисна непреодолимото усещане, че именно за това тук става дума… отивам направо при задния прозорец, надзъртам към двора и наистина, виждам бъдещото си ателие, има и беседка с лоза, после се обръщам към Каръл, която ме гледа изпитателно, и заявявам:
— Купуваме я.
Тя е доста изненадана.
— Не искате ли да разгледате къщата? Ами съпругът ви?
— А, той вече я е виждал. Всъщност дайте да пообиколим.
Събота, 9 юли 1994 година
(Хенри е на 31 години, Клер — на 23)
Хенри: Днес е Денят на голямото преселение. Още от сутринта е горещо: ризите на хамалите бяха залепнали за гърбовете им, когато те се качиха в жилището ни ухилени, защото бяха решили, че с двустайно апартаментче ще се справят още до обяд. Усмивките им помръкнаха, когато застанаха в хола и видяха тежките викториански мебели на Клер и моите седемдесет и осем кашона с книги. Сега вече е тъмно, ние с Клер се разхождаме из къщата, докосваме стените, прокарваме длани по первазите от черешово дърво. Шляпаме с боси крака по дървените подове. Пускаме водата във ваната с крачка като на граблива птица, включваме и изключваме котлоните на тежката печка „Юнивърсъл“. Прозорците са голи, стоим на тъмно и светлината на уличните лампи се лее през мръсните стъкла върху празната камина. Клер обикаля от стая в стая, милва своята къща, нашата къща. Аз вървя след нея, гледам я как отваря дрешници, прозорци, шкафове. В трапезарията застава на пръсти, докосва с върха на пръста ключа на осветлението от гравирано стъкло. После си съблича ризата. Прокарвам език по гърдите й. Къщата ни обгръща, наблюдава ни, съзерцава ни, докато се любим в нея за пръв път, първия от многото пъти, а после, докато лежим изтощени на пода, сред кашоните, аз усещам, че сме намерили своя дом.
Неделя, 28 август 1994 година
(Клер е на 23 години, Хенри — на 31)
Клер: Неделният следобед е влажен и задушен, ние с Хенри и Гомес се разхождаме на воля из Евънстън. Сутринта бяхме на плажа Лайтхаус, палувахме из езерото Мичиган и се пекохме. Гомес поиска да го заровим в пясъка и ние с Хенри изпълнихме желанието му. Изядохме каквото си носехме за храна и подремнахме. Сега вървим по сенчестата страна на Чърч Стрийт и изтощени от слънцето, хапваме сладолед.
— Косата ти, Клер, е пълна с пясък — казва Хенри.
Спирам, навеждам се напред и тупам с ръка косата си, сякаш е килим. От нея пада пясък колкото за един плаж.
— Ушите ми са пълни с пясък. Долу също — оплаква се Гомес.
— С удоволствие ще те ударя по главата, но с останалото трябва да се справиш сам — отвръщам аз.
Излиза лек ветрец и ние подлагаме тела. Намотавам косата си на висок кок и веднага ми поолеква.
— Какво ще правим сега? — пита Гомес.
Ние с Хенри се споглеждаме.
— „Букманс Али“101 — отвръщаме двамата в хор.
Гомес въздиша тежко.
— О, боже. Само не и книжарници! Господи, имай милост, жено, към смирения ти слуга.
— Значи отиваме в „Букманс Али“ — оповестява блажено Хенри.
— Но ми обещайте, че няма да стоим там повече от… например три часа…
— Мисля, че затварят в пет — обяснявам му аз, — а сега вече е два и половина.
— Ти иди да изпиеш една бира — предлага Хенри.
— Мислех, че в Евънстън са на сух режим.
— Не, ако не ме лъже паметта, го отмениха. Стига да докажеш, че не си член на Младежката християнска организация, веднага ще ти дадат бира.
— Ще дойда с вас. Всички за един, един за всички.
Завиваме по Шърман, подминаваме сградата, където на времето се помещаваше „Маршал Фийлд“, а сега има далеч по-скромен магазин, после и театър „Варсити“, където сега има магазин за дрехи „Гап“. Свърваме по пресечката, вместена между цветарницата и ателието за поправка на обувки, и ето я и „Букманс Али“. Бутам вратата и ние влизаме в сумрачната прохладна книжарница, сякаш нахлуваме в миналото.
Роджър седи зад малкото си, отрупано с какво ли не бюро и разговаря с червендалест беловлас господин за нещо, свързано с камерната музика. Щом ни вижда, се усмихва.
— Клер, получих нещо, което ще ти хареса — оповестява книжарят.
Хенри отива право в дъното на книжарницата, където са книгите за библиофили. Гомес тръгва да обикаля и да разглежда странните малки предмети, наслагани в различните отдели: седло при книгите, посветени на Дивия запад, старовремски каскет, където са криминалните романи. При детските книжки си взима от огромната купа дъвка, без да подозира, че тези дъвки стоят там от години и човек може да си счупи зъбите с тях. Книгата, която Роджър ми е заделил, е холандски каталог за декоративна хартия със съвсем истински мостри. Веднага виждам, че това си е находка, и я слагам на масата до бюрото — началото на купчинката книги, които съм си харесала. После започвам да разглеждам замечтано лавиците, като вдъхвам наситената прашна миризма на хартия, лепило, стар мокет и дърво. Виждам, че Хенри е седнал на пода при книгите, посветени на изкуството, и е разгърнал нещо върху коленете си. Почернял е от слънцето и косата му стърчи във всички посоки. Доволна съм, че той се подстрига. Сега, с късата коса прилича повече на себе си. Наблюдавам го, докато вдига ръка, за да намотае малко от косата си около пръста, после се сеща, че тя е прекалено къса, и се чеше по ухото. Иска ми се да го докосна, да прокарам длан по тази смешно щръкнала коса, но вместо това се обръщам и се гмурвам сред рафтовете, посветени на туризъм.
101
Букв. „Уличката на книжаря“ (англ.). — Б.пр.