Град на стълби [City of Stairs - bg]

Върви по заледената река. Вятърът хапе и брули ушите му. Хиляди ледени люспици са полепнали в мазнината по ръцете и краката му като инкрустация със скъпоценни камъчета и скоро той се превръща в леден човек, който крачи по широко сивкавобяло поле и събира в себе си слабата лунна светлина.

Това му напомня друг подобен случай — язди по леда, шейната стърже зад него, тропот на конски копита; поглежда през рамо и вижда Хилд и дъщерите им, сгушени под купчина кожи в шейната, смеят се и пищят…

„Не искам да мисля за тези неща.“

Примигва и фокусира погледа си върху въжетата, които висят от моста. Светлините на Баликов му се струват изгубени в далечината, сякаш гигантският метрополис е малко курортно градче на далечен бряг.

Колко пъти е виждал такива гледки в моряшките си дни? Десетки? Стотици? Спомня си гигантските канари на дрейлингските брегове и мъждукащите светлинки сред малките колиби, плъзнали в ниското. Спомня си какво е да се събудиш от крясъците на скалните птици, които кръжат около върховете.

„Не искам да мисля за тези неща“ — повтаря си той. Ала спомените се надигат болезнено, като забрал трън, който тялото ти изкарва навън.

Смехът на водата. Облачните дни. Огньовете, напалени по заскрежените плажове.

Помни последното си плаване. Млад мъж, който се връща у дома и няма търпение да види семейството си. Ала когато хвърлят котва на дрейлингския бряг, заварват селата в паника.

„Кралят. Убили са краля и всичките му синове. Палят къщите. Палят града. Какво да правим?“

Помни ужаса, с който го е изпълнила онази новина… Тогава не проумява, не може да разбере как е могло да се случи. Без значение колко пъти задава въпроса: „Всичките му синове? Сигурни ли сте?“, отговорът винаги е еднакъв: „Династията Харквалд вече я няма. Всички крале са мъртви, а ние сме изгубени.“

Ледът пука под краката на Зигруд. „Светът е страхливец — мисли си той. — Светът не се променя в лицето ти; не, той чака да му обърнеш гръб и тогава ти скача…“

Зигруд върви по замръзналата Солда. Мазнината по тялото му се е втвърдила, млечнобяла и напукана — Зигруд прилича на великан, излязъл от свещоливница. Върви към дебелото въже, което виси от средата на моста. Мостът му се е сторил тесен преди, някакви си десетина метра ширина, но сега, погледнат отдолу, прилича на исполински черен кокал, извит на дъга в небето.

Казва си, че мостът ще издържи. Ако го направи както трябва, мостът ще издържи.

Чува плясък на вода. Поглежда надясно под сенките на моста и вижда съвършен кръг, изрязан в леда. Нещо дървено се клатушка, уловено в капана на дупката. Барачка вероятно, с все обитателите ѝ.

Стига до провисналото дебело въже. Прави в края му клуп, после използва моряшки възел да стегне примката. Възелът му е познат до болка — ръцете му огъват, промушват и затягат въжето сами.

Връзва възела и си спомня.

Спомня си как тича към дома си, след като е чул новината за нападението. Спомня си как го намира изгорял и празен, нивите си — опожарени и посипани със сол.