![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
Зигруд вижда безброй размахани крайници, гигантско жълто око, прошарено с черни капиляри, под него уста, широка два метра… но тя все още не е отворена.
Замахва с харпуна. Назъбеното острие потъва дълбоко в черната плът на Урав, само на сантиметри от окото.
Устата на Урав се отваря рязко, но повече от болка, отколкото за нападение. Окото се завърта да фокусира Зигруд, който замахва с алебардата и уцелва устата. Лъскави зъби литват във водата като фойерверки.
Урав се гърчи от болка и гняв. Пипалата му се стрелват напред, увиват се около краката на Зигруд, но дебелият слой мазнина им пречи да се захванат… а има и друго, пипалата се дръпват рязко назад като опарени — Зигруд вижда как мехури покриват черната кожа там, където се е допряла до него.
„Ако Шара разбере, че номерът ѝ е сработил — мисли си Зигруд, — ще ми отрови живота с надувките си.“
Водата около него ври. Зигруд усеща как ново пипало се опитва да улови глезена му, но и то, като другите, се изхлузва. Урав насочва цялото си внимание към Зигруд, безчетните му крайници се прегрупират трескаво за атака.
„Излизай, веднага“ — мисли си той, посяга с лявата си ръка, напипва въжето, подръпва го за проба — то държи здраво — и се издърпва нагоре, към леда.
Тялото му е в шок от температурната разлика, но Зигруд стиска зъби и хуква към харпуна отдясно. Чува как ледът зад него се чупи, поглежда през рамо — Урав се мъчи да скъса въжето, троши леда около него, но поне засега въжето удържа.
Вбесено, създанието изскача над повърхността, стотиците крайници издърпват напред буцестата му глава. Едно пипало се стрелва напред и хваща лявата ръка на Зигруд; нокътят пробива дупка в кожата на бицепса му; Зигруд полита напред за миг, после усеща, че го влачат назад.
Запъва крака да устои; пипалото не го пуска, макар черната кожа да съска като сланина в нагорещен тиган около мястото на допира. Урав ръмжи от болка и гняв, дъвче леда, дроби го на парчета, сякаш да каже: „Не, не, няма да те пусна!“
Зигруд посича пипалото с алебардата, веднъж, втори път. Това се оказва достатъчно то да отслаби хватката и с тихо изпукване Зигруд се изхлузва.
„Слава на морето — мисли си, докато тича, — за кравите с тяхната лойчица…“
— Стреляйте! — крещи Несрев от моста горе. — Стреляйте по проклетото нещо!
Стрели пронизват въздуха, забиват се в леда. Няколко се забиват в дебелата кожа на Урав; той врещи и се мята, изпъва до скъсване въжето и то вибрира като струна на китара.
Зигруд стига до втория харпун, но Урав е насочил вниманието си към хората на моста. Пипалата му се издигат като гнездо кобри и удрят по моста над него. Хор от крясъци, две тела литват във въздуха и падат от другата страна на моста. „Моля те, нека не е Шара“ — мисли си Зигруд.
Едно от пипалата се прибира, уловило гърчещ се полицай, и набутва нещастника в зейналата паст. Гигантска пукнатина плъзва в леда под натиска на разгорялата се битка.
„Това не влиза в плана ми“ — мисли си Зигруд.
Хуква напред, стиснал алебардата под едната си мишница, и хвърля втория харпун. Едва не пропуска, защото Урав се мята неистово, изпънал докрай въжето, но харпунът все пак се забива дълбоко в гърба му. Чудовището надава нов вой и се обръща рязко. Жълтото му око намира Зигруд. Той зърва за част от мига дебело пипало, което се носи стремително към него като дънер по река… после светът избухва в безброй искри и той полита по леда.
Би трябвало да последва нова атака, но атака няма. Зигруд надига глава и вижда, че Урав се е оплел във въжетата, само че моряшкото въже, което Зигруд е хвърлил с първия харпун, междувременно се е скъсало, което превръща въжения капан само във временна пречка.
Зигруд ръмжи, тръска глава, вслушва се в тялото си — крайниците му са в работен режим, макар и не в най-добрата си форма. Алебардата се е хлъзнала заедно с него, но дръжката ѝ е счупена, което превръща оръжието в обикновена брадва. Зигруд взема скъсената алебарда и тръгва към третия и последен харпун.
„Нека се оплете още — мисли си. — Нека се изтощи, а после го пребий до смърт. Сечи дробовете му, докато не се удави в собствената си кръв…“
Откъм моста Солда политат камъни.
„Освен ако чудовището не събори моста!“
Урав нанася по моста нова серия удари. Още камънак пада във водата.
Само ако Несрев не бе дал заповед за стрелба! Само ако Урав бе останал съсредоточен единствено върху него!
„Ето затова мразя да ми помагат.“
В агонията си Урав е разбил леда под моста на парченца. Парчето с последния харпун на Зигруд подскача във водата като поплавък. Зигруд въздъхва и се гмурва — студът е като чук по главата, — доплува до парчето лед, измъква харпуна и издърпва въжето, докато не стига до по-стабилен леден участък.