Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Надявам се — казва Шара. Загребва шепа нишесте от стрелян корен и го прибавя към сместа. — Всеки от Божествените фамилиари е имал непоносимост към определени елементи… Както обикновено, можем само да гадаем дали тази непоносимост е била съзнателно заложена от Божествата, един вид реверанс към смъртните им последователи, начин те да се защитят срещу създанията на своите Божества, или е била случаен страничен ефект, който Божествата не са могли да предвидят. Така или иначе, Божествените създания са реагирали бурно на тези елементи — всяко съприкосновение с тях причинявало задушаване, парещ обрив, парализа и дори смърт…

— Нещо като алергия? — пита Питри.

Шара застива, осъзнала, че Питри току-що е казал нещо, което сейпурските историци от години се опитват да формулират.

— Да. Точно това всъщност.

— И Урав е алергичен към… към всичко това?

— Нямам представа. Това са елементи, за които се знае, че често са отблъсквали Божествени създания. Надявам се — казва тя и пуска в казана щипка пелин, — че ще се окаже чувствителен към някое от тях. Стрелям напосоки, но пък стрелите ми са много.

Зигруд и офицерите на Несрев са почти готови — успели са да преметнат дебелото въже около моста и да го вържат здраво. Вижда се как морякът в Зигруд излиза на повърхността — той връзва възли за секунди, премята на раменете си тежки намотки въже, катери се по моста като котка. Премята трите дължини моряшко въже през парапета и те падат с трясък на леда долу. Зигруд спуска и останалата дължина от дебелото въже, близо трийсетина метра. Засега Урав остава в неведение за действията им — тормози доковете на миля надолу по течението на реката и издирва всеки, който е пропуснал или пренебрегнал заповедта за евакуация.

Зигруд отива при оръжията, които чакат, увити в намаслен брезент. Взема един харпун, чийто назъбен връх е дебел колкото ръката на Шара; в задния му край има халка, предназначена за много дебело въже. „За каква чудовищна риба — мисли си Шара — е предназначен този харпун?“ Зигруд пробва еластичността на харпуна, кимва доволно, после кляка и прокарва пръст по острието на алебардата.

— Добро желязо. Майсторска изработка.

— И си докрай убеден — пита Шара, — че планът ти е разумен?

— Правили сме такива неща и преди — казва той. — Защо сега да е по-различно?

— Това сега изобщо не е като онова с мховоста.

— Онова — изсумтява презрително Зигруд — беше детска игра.

— Добре де. Но не е и като онова с дорновата в Аханаштан — казва Шара. — Не е някое нещастно… някое обикновено дяволче или таласъм, които да убиеш на бърза ръка!

— Сега ще кажеш, че не е и като онова с дракона.

— Драконът беше малък — казва Шара. Разперва ръце да покаже. — Освен това дракончето накрая го убих аз.