![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
Крайниците му са безчувствени, ръцете и стъпалата му не дават признаци на живот. Урав се дърпа оплетен във въжетата, отваря уста за крясък; без излишно колебание Зигруд мята харпуна и той се забива в небцето на чудовището.
Урав вие от болка, гърчи се, драпа да се измъкне от въжетата и открива мекия си черен желеподобен корем.
„Сега!“
Зигруд хуква напред с алебардата, навежда се под едно пипало, хлъзва се по леда, изправя се…
Вече е от вътрешната страна на пипалата. Започва да сече безмилостно търбуха на чудовището.
Урав реве, пищи, бори се. Черна кръв залива Зигруд. Той получава неясни сигнали от кожата си — ту за леден студ, ту за непоносима топлина, или и за двете едновременно. Но продължава да сече.
Спомня си как заравя костите в двора.
Удар с алебардата.
Спомня си как вдига глава в затворническата килия и вижда тъничък слънчев лъч да пробива мрака, как се мъчи да го задържи в шепи.
Удар с алебардата.
Спомня си как гледа смаляващия се бряг на родината от палубата на сейпурски кораб.
Удар с алебардата. Дава си сметка, че крещи.
„Проклинам света не защото е откраднал от мен — мисли си, — а защото ми разкри, че никога нищо не е крал от мен, дълго след като ме беше променил необратимо.“
Урав стене, вие пронизително. Пипалата се отпускат. Чудовището се спихва като спукан балон, пада бавно назад като отсечено дърво, черно и гигантско. Въжетата скърцат под тежестта му, а Урав виси победен в мрежата им.
Зигруд чува триумфален рев откъм моста, чува го приглушен, като от дъното на кладенец. Ала ясно вижда, че органите в коремната кухина на чудовището все още пулсират, все още са живи. „Не е мъртво, още не е мъртво…“
Златно око се издига сред пипалата в краката му. Присвива се, оглежда го.
Внезапно отпуснатите пипала се съживяват. Литват нагоре, хващат най-слабата подпора на моста и дръпват.
Зигруд долавя появата на тъмна сянка отдясно, сянка, която бързо расте; после голям камък пробива леда само на метри от него.
— Мамк… — успява да каже.
Ледът под него се обръща като детска люлка и го запраща във въздуха. Зигруд прелита десетина метра, ако не и повече, после ледената вода поглъща всичко.
Вода напира в носа и устата му. Промъква се в синусите, гъделичка белите му дробове като прашинка, която си вдишал и която всеки миг ще предизвика мъчителна кашлица.
„Не се дави!“
Въздухът гори в дробовете му. Той се преобръща, поглежда нагоре — небето е стопен кристал, непроницаемо.
„Не се дави!“
Вижда Урав над себе си — чудовището още се бори с въжетата. Над него стърчи силуетът на масивна черна арка — мостът.
Зигруд се изтласква с крака, насочва се към една разширяваща се пукнатина в леда отгоре.
Масивната черна арка на моста става… някак не така масивна. Видян през лещите на ледената попара, мостът сякаш изчезва, после гигантски камък, поне три метра в диаметър, пробива тъмната вода. Въжета от мехурчета се гърчат след него като опашки. Зигруд сменя рязко посоката, но вълната го изхвърля нагоре.
„Не се дави — мисли си той, — и гледай да не те смажат!“
Още камъни валят в реката и предизвикват вълни, които го тласкат все по-нагоре и по-нагоре…
Водната повърхност е мембрана, която го държи в капан; Зигруд не е сигурен, че може да я пробие.
Дращи с ръце по нея, отваря уста и вкусва зимен въздух.
Измъква се със сетни сили върху леда. Толкова далече от моста ледът е достатъчно стабилен; Зигруд поглежда назад и вижда, че мостът изобщо не е там — последните му останки се свличат във водата, предизвикват големи вълни… а Урав не се вижда никъде.
Зигруд, слаб и треперещ, коленичи върху леда и се оглежда за някаква надежда — огън, въже, лодка, нещо. Ала вижда само сфера от мека жълта светлина, която пори водата към него, разпаря леда като хартия.
— Хм — казва Зигруд.
Поглежда ръцете си. Лойта се е отмила напълно, а с нея и защитата, която му е осигурила Шара.
Отвсякъде го обгръщат пипала, зейва трептяща паст — с множество липсващи зъби, — а после нещо го бутва приканващо по гърба.
Зигруд отваря очи.
Седи насред просторна черна равнина. Небето над него е също толкова черно и единственото, което го дели от равнината, е гигантското жълто око на хоризонта, което хвърля слаба жълтеникава светлина по черния пясък.
Глас казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.“